Как най-точно да пресъздадем мащабите на националната футболна катастрофа? Може би чрез статистиката на държавния тим - две победи в последните 20 мача, включително подвига срещу Гибралтар. Или посредством ранглистата на ФИФА - ако ви е любопитно кои държави са по-напред от нашето 68-о място, проверете си сами.
А защо не с бързото напомняне, че за разлика от геополитическата, на футболната карта Северна Македония вече е в Европа, а ние жално подсмърчаме отстрани?
Грозната истина се озъбва най-страшно покрай класацията за футболист на годината. Ситуацията силно напомня парламентарните избори. Искаш да гласуваш, готов си да предпочетеш по-малкото зло, но дори и така няма за кого. И ако престрашилите се да участват журналисти не са водени от обичайните корпоративни директиви или нездрави клубни пристрастия, вотът им за поредна година се превръща в шекспирова драма.
Имаме един единствен играч в топ 5 първенствата на света. Андрей Гълъбинов не иска и да чуе за повиквателна от поредния селекционер и няма как да го упрекнем.
Не е никак уместно да се забавляваме на гърба на Божката Краев. Той наистина вярва, че някой извън семейството му се гордее с него и че заедно с още двама-трима оформя гръбнака на националния отбор. Това дори не е смешно и е добре някак да се помогне на момчето.
Ако следите любимата игра само напоследък, имена като Валентин Антов, Димитър Илиев, Антон Недялков или Тодор Неделев може би ви се струват приемливи за целите на класацията.
Как обаче изглежда този срам през призмата на 90-те с поколението на великаните? А през 2000-те с трите коня? И дори през миналото десетилетие?
При поне мъничко разум БФС трябваше да обяви нулева година. Да се оправдае с вируса или нещо друго за пред чужденците. Какво обаче да очакваме от хора, чийто върховен приоритет е да избутат максимално дълго край хранилката?
Познатите персонажи от удобните кресла въобще не се тревожат в какво превърнаха футбола. С широки усмивки ще наградят победителя и тази година, а при възможност ще насрочат конгреса за по-следващото десетилетие.
А ние, разбира се, ги търпим и заслужаваме съдбата си.
Снишаваме се и горещо се молим да не фалират някакви уродливи АД-та, които се стараем да обичаме. Така ни се пада - да се гордеем с Божката, докато УЕФА ни напомня с все по-избледняващи кадри, че някога имахме Стоичков и Бербатов.
