Когато идва краят на една връзка, е лесно в паметта ни да останат само последните мигове преди раздялата, които дори да замъглят доброто старо време. Пътищата на Силвио Берлускони и Милан се разделят, така че е време да си спомним и за добрите им съвместни моменти.
Много от феновете ще видят продажбата на китайския консорциум – предполагайки, че сделката ще се случи, тъй като на няколко пъти вече се проваляше – като освобождаване от провален проект. Трудно е да обвиняваме и изпълнителния директор Адриано Галиани за провалите при последните трансферни сделки, след като разполагаше с минимален бюджет, а трябваше да се справя и с непрестанната смяна на треньорския пост. Всъщност на няколко пъти дори правеше чудеса от храброст в опита си да събере пълен състав, попълнен от играчи под наем и свободни агенти.
Истинският проблем в последните години бе, че Берлускони се фокусира върху политиката и спря да инвестира сериозно в клуба. Милан вече не бе трофей, а лоша инвестиция, което го отдалечи още повече от клуба.
Въпреки всичко, би било глупаво да не признаем, че с поемането на Милан Берлускони преобрази не само клуба, но и италианския футбол. Именитите „росонери“ бяха на крачка от банкрута и изпаднали в немилост след скандал с уредени мачове. Милан бе заплашен от връщане в Серия Б, когато на 20 февруари 1986 година Берлускони купи клуба. Медийният магнат веднага изчисти дълговете и след като финишира на пето място, промени хода на историята, назначавайки Ариго Саки.
Може дори да се поспори, че най-голямата грешка на Берлускони в последното десетилетие, е опитът му да повтори този магически момент. Саки бе непознат треньор от долните дивизии, чиято звезда изгря, когато Парма отстрани Милан от турнира за Купата на Италия през сезон 1986/87. Неопитен, но вдъхновен, президентът опита да види Саки в избора си на треньори като Кристиан Броки. Маурицио Сари се доближаваше повече до тактическата идея на Ариго, но Берлускони смяташе, че това все още е недошлифован диамант.
Милан на Саки бе най-добрият отбор в света в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век – доминация, която остава сред най-великите в историята на спорта. „Росонерите“ са и последният отбор, успял да защити европейската си корона, вдигайки трофея през 1989 и 1990 г. Същевременно Милан спечели и две суперкупи на Европа, две интернационални купи и Суперкупата на Италия. Вдъхновен от тоталния футбол на Холандия, не е изненада, че Милан използва и трите си места за чуждестранни футболисти за холандци: Марко ван Бастен, Франк Рийкард и Рууд Гулит.
Но ерата на Саки приключи по леко грозен начин, когато Галиани извади тима по време на 1/4-финал от КЕШ срещу Олимпик Марсилия заради проблеми с осветлението и отказа да го пусне обратно на терена, след като проблемът бе отстранен. Милан бе отстранен от европейския футбол за година, а Саки бе пуснат да поеме националния отбор на Италия.
Наследникът му, Фабио Капело, дойде от отбора на младежите и доминира в Серия А, печелейки четири титли за пет години. Под негово ръководство Милан разби Барселона на Йохан Кройф с 4:0 в Шампионската лига. Бивш футболист, който поема треньорския пост – звучи ли ви познато? Берлускони се опита да повтори магията с хора като Пипо Индзаги, Броки и дори с Кларънс Зеедорф, но едва един от тях успя да изкара цял сезон.
Берлускони рядко имаше късмет с чуждестранни специалисти, като и с Оскар Табарес, и с Фатих Терим, и, до някаква степен, с Леонардо имаше сериозни проблеми. Малко фенове си спомнят, че на Карло Анчелоти му бе лепнат етикет „некадърник“, когато дойде, за да заместни Терим през ноември 2001-ва. Карлето бе полузащитник в отбора на Саки, който през годините научи, че тактиката трябва да се напасва спрямо футболистите, а не обратното. Отървавайки се от Джанфранко Дзола и отказвайки Роберто Баджо може да доведе до такъв резултат.
Анчелоти винаги е бил перфектен в справянето с Берлускони. Президентът никога не е крил, че би седнал на резервната скамейка и сам би подреждал стартовите 11. Геният на Анчелоти бе в моментите, когато уж се съгласяваше с него, но след това отново прилагаше своята философия. Резултатите му бяха отлични, иначе периодът му начело на Милан щеше да е много кратък.
Милан успя да спечели веднъж Скудетото в пост-Анчелоти ерата, но усещането за клуба никога не бе същото. С напредване на годините Берлускони стана непреклонен в решенията си и настояваше той да е в основата на евентуалните успехи на отбора. Макс Алегри бе под постоянна заплаха от уволнение заради публичните си изяви, в които често не се съгласяваше с мненията на президента. От тогава досега пътят на Милан е само един – надолу.
Берлускони винаги се е опитвал да повтаря решенията и моментите, които превърнаха Милан в легендарен клуб, но по някакъв начин не успя да се адаптира към промяната на футбола. Продажбата е финалният му жест, с който признава, че е време да слезе от върха и да остави спомените да живеят.
Благодаря ти за всичко, Силвио, и сбогом.