Да броиш загуби е мрачно занимание. Тези на волейболистите в Световната лига станаха седем. Скоро вероятно ще набъбнат до девет. Повече просто няма как, защото груповата фаза приключва. А с това и невзрачното българско участие.
Зад черната хроника обаче текат важни процеси. И те трябва да бъдат проследени, за да не се превърнем в обикновени воайори на една предизвестена срамна сцена.
В типичния първосигнален маниер погледите се извръщат към най-беззащитния. А именно - селекционерът. Пламен Константинов много говорел, но малко вършел. Откакто е на поста, победил само Германия. Разчиствал сметки с този и онзи, допуснал климатът да засмърди на гнило и превърнал някога славния отбор в боксова круша.
Разбира се, Константинов трябва да извърви дълъг път, преди да се превърне в Хулио Веласко. Ще трябва да натрупа много опит и да коригира някои особености в характера си. С две думи - да се развие. Стремеж, присъщ на всеки разумен човек.
Ако някой си въобразява, че някаква армия от завършени световни специалисти се натискат да поемат България точно в този момент, значи пада от Марс.
Момент, в който най-добрите волейболисти от последното велико поколение си тръгнаха едновременно. Момент, в който уж имаме много таланти, но само един играч от топ класа.
Момент, в който най-накрая ни застига неизбежното - покрай боричкането за власт, комисиони и други благинки бодрите ръководители на федерацията успяха да футболизират и волейбола ни. Проекти за бъдещето като скаут лигата са класически пример за качулка след дъжд.
Кранчето пресъхва - време е да го разберат и най-големите ентусиасти, които троснато питат кога пак ще бием Бразилия и Русия. Всъщност скоро няма да бием дори Германия.
И така, подгответе се. С Константинов или с Веласко - нужна е много работа. И то не за да си върнем познатия блясък, а за да спрем летежа в пропастта. Иначе вайканията и воайорството са безплатни. Две занимания на чужд гръб и без никаква полза.
