Много шум се вдигна около натурализирането на бразилеца Маркиньош за българския национален отбор по футбол - от традиционното мрънкане от типа "Защо трябва чужденци да потискат развитието на българските момчета?" до откровени простотии като "Вън негрите от националния!".
Но ако се замислим обективно и без предразсъдъци, в подобна практика няма нищо лошо, ако по този начин "А" отборът ни става по-силен. Доказвайки се като един от най-добрите халфове в българското първенство, какво лошо има в това Маркиньош да играе за националния.
Не може и да става дума за спиране на развитието на родните футболисти, тъй като проблемът там е далеч по-дълбок и опира до тотално погрешната работа с децата и юношите, която ако беше наред, нямаше да се сещаме за Маркиньош/Янкович/Вагнер и така нататък.
Но дори и в страна като Германия, която е образец на политика в областта на футбола и спорта, половината национален отбор е съставен от имена, които не звучат никак немски - Клозе, Подолски и Троховски (поляци), Йозил, Алтънтоп и Ташджъ (турци), Кедира (арабин), Какау (бразилец), Боатенг (ганаец), Аого (нигериец)... Ами мултинационалният състав на световния (1998) и европейски (2000) шампион Франция?
Някой ще каже, че всички тези примери не са релевантни, защото, за разлика от бразилците и сърбите, играли в българския национален отбор, всички тези футболисти или са имигранти, или деца на имигранти в дадената страна.
Но пък какво да кажем тогава за бразилеца Маркош Сена, който бе основен играч при европейската титла на Испания (1998)? Или за бразилците Деко и Пепе в португалския национален отбор и аржентинца Мауро Каморанези и бразилеца Тиаго Мота в италианския? Италия, впрочем, има силни традиции в натурализирането на южноамериканци, като аржентинците Монти, Орси и Гуаита са с ключов принос за първата световна титла на "Скуадра адзура" през 1934 г.
Като се замислим за приноса на чужденците в нашия национален отбор, те не са били с нещо по-лоши от родените в България футболисти. Зоран Янкович бе съществена част от последния успех на "лъвовете" - класирането за Евро 2004, а в състава в Португалия бе включен и сънародникът му Златомир Загорчич.
Добри впечатления с играта си в защитата оставиха още и Предраг Пажин и хърватинът Игор Томашич, а бразилецът Лусио Вагнер отнесе критики, но едва ли някой може да твърди, че към времето, в което игра в националния отбор, България е имала по-добър вариант за ляв бек. Освен може би Тиаго Силва, който участва в една контрола с Турция, но после се оказа, че няма право да е национал, защото бил играл за младежкия "селесао".
С напълно разумното ограничение, въведено от ФИФА в последните години с оглед запазване на облика на националните отбори, даден футболист да е играл пет години в местното първенство, натурализирането стана доста по-трудно. Но ако в съвременната динамична епоха на глобализация някой се е задържал толкова време на едно място, може да се каже, че той вече си е наполовина гражданин на тази страна.
Ако е достатъчно добър да носи достойно фланелката с нейния герб, защо не? Живеем в ХХI век все пак...
