Изживяхме поредния резил на българския национален отбор със загубата от Косово в квалификациите за Евро 2020.
Тимът на обявилата независимост преди 11 години страна ни победи с 3:2 на наш терен, гостуващата агитка надвика българските фенове на "Васил Левски", а България се озова на дъното в подреждането в група А - и загуби шансове за класиране още преди да изиграе мачовете си срещу фаворита Англия.
В 90-те минути от тази ужасна нощ, националите опитаха да поиграят, докато имаха сили да тичат, но просто отстъпваха на съперника. Косово не просто ни победи, а и ни надигра напълно. Показва го и статистиката, в която ударите към вратата са 17 срещу 5, а владеенето на топката е 61 срещу 39% в полза на гостите.
Нашите въобще не можеха да ходят в последните поне 20 минути, неизменен проблем при мачовете през три дни, за който и Петър Хубчев говореше. Сега Красимир Балъков беше принуден да признае, че няма какво да направи по въпроса с физическата подготовка при само няколко дни работа с футболистите, и то след края на редовния сезон.
Могат дълго да се нищят пропуските на нашите при подреждането в защита, при разиграването на топката, могат да се сочат конкретните индивидуални грешки на Страхил Попов и Николай Михайлов, довели до първите два гола във вратата ни. Може да се изтъква безотговорната игра на Кирил Десподов в дефанзивен план.
Но отдавна в българския футбол е излишно да се анализират конкретни мачове, в които проблемите така или иначе са едни и същи. Няма смисъл човек да се спира и на настоящия треньор и футболисти, при положение, че различни изпълнители вече се изредиха достатъчно, а на терена не се забелязват кой знае какви промени.
На всеки вече е ясно, че никога няма да се класираме на никакво първенство, поне докато Борислав Михайлов е начело на БФС, а централата е потънала в криминални, политически и алкохолни зависимости.
Ако продължаваме в същия дух, не след дълго ще губим и от истинските футболни джуджета - такива като Фарьорски острови, Лихтенщайн и Андора. За да не стигнем дотам, е нужен план за футбола, който започва на ниво детско-юношески школи и е поне за 10-20 години напред.
Такъв очевидно нито може да бъде съставен, нито изпълнен от сегашното БФС. Там смятат, че футболната централа няма отношение към изграждането на футболисти и това си е работа изцяло на клубовете - натърти го и снощи след резила вицепрезидентът на БФС и отговорник за националните отбори Йордан Лечков.
Клубовете ни обаче си ги знаем какви са, и те клети заложници на мафиотско-властови интереси и йерархия като от най-тъмните времена през 90-те. Някой очаква ли сериозно от тях да се борят срещу връзкарщината в школите например?
Разбира се, че не. Ямата, в която е пропаднал българският футбол е просто симптом на много по-сериозни проблеми в държавата. Затова в мъката на националния отбор има нещо общовалидно, касаещо не само футболните дейци и все по-малкото привърженици.
И независимо дали посрещаме резила срещу Косово с гняв, отчаяние, подигравки или безразличие, през следващите години ще трябва да свикваме със съответните емоции.
Причината е, че един цял контингент от държавата живее в капсулирано безвремие, сладко за тях и пагубно за всички останали. В тяхно присъствие футболът е обречен - но и не само той.
