Два лева

Беше в онзи ден, в който синоптиците обявиха, че сме преживели първата пролетна буря за тази година. Всъщност небето беше хем облачно и сиво, хем някак светло и в един момент неочаквано заваля – кротко, примирено и лениво.

Така се случи, че този момент ме завари по улиците. Не бях планирал да се разхождам, просто изпуснах трамвая. И пред перспективата да го чакам още 20 минути, предпочетох да тръгна пеша.

Тогава заваля. Не беше болка за умиране. Но така и така бях тръгнал пеш и валеше, свърнах в попътния супер и напазарувах, че да не излизам пак привечер.

На излизане от супера все така валеше – не особено силно, а по-скоро досадно. Само че пред вратата му стоеше едно куче. Най-обикновено бездомно куче тип улична превъзходна, среден размер. Със счупена предна лапа. Стоеше точно пред вратата с онова смутено изражение сякаш ей сега ще влезе да си купи нещо, но не знае какво или не е сигурно, че има достатъчно пари, за да го плати. С онова изражение, сякаш нещо не е наред.

Не се колебах и секунда. Върнах се в супера и купих опаковка от четири кренвирша. Подминах „Леки”, „Народни”, „Пилешки” и прочие – това са боклуци, пълни с отрови, смлени кости, соя и кой знае какво още, само не и месо. Дори кучетата не ги ядат, а защо някои хора го правят, за мен и досега си остава загадка. Взех пакетче „Кен” хот дог с идеята, че това поне може да се яде.

„Два лева”, каза момичето на касата и платих. Не можах обаче да скъсам опаковката. „За кучето са. Може ли...”, помолих аз. Момичето се усмихна, извади отнякъде ножица и сряза найлона.

Кучето все така стоеше пред вратата на супера и чакаше... някого. Само че онзи, когото чакаше, явно нямаше да дойде – тук бях само аз. Извиках го на метър встрани, обелих кремвиршите и започнах да му ги давам на хапки.

Познах. Кучето не се притесни, че ги взема от ръка. Точно обратното – поемаше ги внимателно със зъбите си, точно както правят добре обучените домашни кучета, за да не захапят или уплашат човека, който им дава храна.

Това куче е било домашно или поне е имало стопанин някога. Знаеше откъде може да се вземе храна и когато е огладняло, беше дошло до супера. Само че кучетата не пазаруват в супера, правят го стопаните им, докато те чакат отвън. И то стоеше и чакаше онзи, който явно никога повече нямаше да дойде. Може да е бил някой клошар, който просто е издъхнал при последните студове – те често имат кучета, за да не се чувстват сами. Може да е бил всякакъв...

Но какъв човек трябва да си, за да изоставиш кучето си?!... Едно на 100-150 новородени улични кучета оживяват до първата си година (!), каза ми веднъж един ветеринар. Останалите загиват - от глад, от студ, от болести, отровени или пребити от зли хора, премазани от автомобили и не на последно място – прибрани и убити от „Екоравновесие”.

Положението на изхвърлените домашни кучета е още по-лошо. Те са социални животни и страдат от чувство за вина, че са направили нещо лошо, за да ги изхвърли господарят им навън, твърдят психолози. Страдат по изгубеното семейство. Същевременно са напълно непригодни към враждебната среда навън. По правило уличните кучета са и по-интелигентни и по-приспособими от домашните породи. Така че бившите домашни любимци, изхвърлени на улицата, умират още по-бързо...

Кучето ядеше кренвиршите, а аз си мислех, докато едри капки дъжд падаха върху двама ни. На няколко метра от нас беше застанал едър циганин, размахващ въжета. Носач, очакващ някой да го наеме. Той ме наблюдаваше намръщено с някаква доза недоверие и неодобрение. „Какво ме гледаш, аз и ти винаги ще си намерим работа, какво да ядем и къде да се приберем. А то не може...”, озъбих му се аз. Но наум. Циганинът не реагира, продължи сърдито да върти въжето си, поглеждайки неодобрително към мен.

Кучето изяде кремвиршите и ми благодари – пъхна внимателно муцуната си в дясната ми ръка и я близна. В дясната, макар че аз му давах кремвиршите с лявата. Когато контактувате с улично куче, внимавайте за хигиената си, използвайте пасивната си ръка – обикновено лявата, и след това възможно най-бързо я изтрийте или измийте. Кучето обаче по навик благодари на дясната ми ръка – обикновено това е ръката, с която стопанинът го храни, ако не е левичар.

Нямах какво повече да му кажа, потупах го по главата и си тръгнах в дъжда. То тръгна след мен и куцука така няколко метра – достатъчно аз да се паникьосам, че може да върви след мен до в къщи и достатъчно то да си представи за момент как тръгва след мен и намира нов дом... После отби настрани, спря и ме погледна. По-добре никой никога да не ви поглежда така...

Обърнах се и продължих. Точно срещу мен идваше ужасно стара баба с бастун – жестоко прегърбена, тежко дишаща, едва правеща крачка след крачка. Сви ме съвестта. Не трябваше ли да дам по-добре 2 лева на тази баба? Тя е толкова зле, толкова малко й остава и все пак е човек, не е куче, нали?

Ала бабата бръкна някъде в торбата си и извади недоядена баничка. Изведнъж се усетих какво ще стане. „Чакайте, не му давайте, аз току що го нахраних с кремвирши!”, подвикнах аз. Бабата все едно не ме чу, отчупи от баничката и хвърли парче на кучето. То го помириса, поклати вяло опашка и продължи да стои на мястото си.

Бабата обаче се обърна към мен. „То сега може да не е гладно, но после пак ще огладнее”, каза мъдро тя. „Тогава може да няма кой да му даде”. Нямах как да й възразя. Продължих си по пътя.

След още няколко метра се сблъсках с някакъв пропаднал тип. Мръсен, окалян и изглеждаше доста пиян. „Дай некви пари, а”, промърмори той. Дръпнах се инстинктивно и го отминах възможно най-бързо. А на него защо не даде – той е човек и също има нужда, заяде се отново съвестта ми. Не знаех какво да й отговоря, но знаех, че на този никога няма да му дам и стотинка. И бабата не му беше дала баничка, отбелязах пътьом. Защо ли?

Тази вечер си легнах и заспах щастлив – заради тези два лева, които струваха кремвиршите на кучето - за пръв път от година и половина насам. Не помня похарчването на два лева за каквото и да е някога да ме е правило толкова щастлив.

Преди година и половина почина кучето ми. Взехме го от улицата още докато беше на около 20 дни. Оказа се изненадващо „чистокръвно” – половин доберман, половин улична. Оказа се и невероятно интелигентно. Аз прочетох няколко книги и куп списания, за да науча поне малко „кучешкия му език”. То нищо не четеше, само ни гледаше и слушаше внимателно и се оказа, че разбира съвсем ясно не само стотици думи, изречения и фрази, но и напълно абстрактни понятия. Та понякога се питах кой тогава от двама ни е по-интелигентният...

Живя с нас 12 години и половина. Беше най-добрият ми приятел. Откакто почина, нито веднъж не съм се почувствал истински щастлив...

Питам се колко щастливо заспиват онези хора (ако това е думата за тях), които са имали куче и са го изхвърлили след това на улицата. Нямат два лева за кремвирши, нямат дом... какво нямат, което имат например бездомниците, които понякога гледат даже повече от едно куче?

Питам се колко щастливо заспива кметът на София г-жа Фандъкова. О, тя сигурно заспива щастливо. Лесно е да даваш празни предизборни обещания, че ще опазиш хората от глутниците бездомни кучета и то – хуманно. Лесно е и да издаваш неприложими наредби, които не решават проблема, а още повече го задълбочават.

Колко ли щастливо заспива г-н Петър Петров, и.д. директор на общинска фирма „Екоравновесие”? Получава пари на данъкоплатците, за да събира, обезпаразитява и кастрира кучета, които след това да върне в района, от който са взети. Защото само така се решава проблема с драстично намаляване броя на бездомните животни по улиците, твърди Световната здравна организация. Но в София – кой знае защо – те не намаляват.

Вероятно защото ако кучетата изчезнат от улиците, ще спрат и парите. Защото сега шайката главорези на „Екоравновесие” малтретира до смърт заловените кучета още преди да са докарани в изолатора. Част от заловените умъртвява още същия или на следващия ден, макар по закон да трябва да ги задържи 15 дни. Оцелелите не биват хранени – достатъчно или изобщо. Парите, отпуснати за храната им, както и на тези, които вече са избити, но се водят налични и живи още 15 дни... отиват някъде.

Ловците на кучета пък прибират не само улични, но и породисти домашни животни. Когато обаче ги потърсите в приюта, тях често... вече ги няма. Продадени са на половин цена на някой мераклия на черно. Понякога – пълен абсурд! – са продадени на някой природозащитник с пари, който просто се опитва да спаси колкото се може повече кучета от кучешкия концлагер на „Екоравновесие”.

Защото повечето кучета там не ги кастрират, а ги убиват, твърдят природозащитници и медиатори. Съвсем не с цел да прочистят улиците на София. Просто кучешките кожи също струват пари, месото също заминава някъде – по-добре не се опитвайте да мислите къде, а от костите се произвеждат туткал, желатин, костно брашно и други продукти. Ако гледате на живота позитивно, опитвайте се активно да се самоубеждавате, че тези последните продукти всъщност не се съдържат в евтините кремвирши, които си купувате в супера...

И остава само кръвта. Кръвта, която се стича по ръцете на убийците в „Екоравновесие”. Не могат да я отмият. Тя понякога не се вижда, но е там. Както може би не винаги се виждат и банкнотите, които стърчат от джоба им. Банкноти на данъкоплатците, отпуснати на едно общинско предприятие, което вместо да защити хората от глутниците по улиците по най-хуманния и за животните начин, препоръчван и от СЗО, винаги е било частно (на директора и подчинените му) предприятие за бизнес и убийства в пълно нарушение на законите. И което никога няма да ни спаси от глутниците, защото (запомнихте ли?) като няма улични кучета – няма и пари за „Екоравновесие”.

Затова, ако искате да видите, вгледайте се и ще видите кръвта по ръцете на убийците. И банкнотите, подаващи се от джоба им. Не са два лева...