Може да се каже, е последната една година се оказа особено динамична в света на международните отношения.
На фона на COVID-19 пандемията Китай и Русия навлязоха в нов етап на глобална конфронтация със САЩ и Европа, който маркира и най-ниската точка в отношенията с тях от края на Студената война насам.
От конфликта в Южнокитайско море и Тайван до Крим, Източна Украйна и Беларус, Пекин и Москва оспорват лидерството на западните държави и непрекъснато тестват решимостта им да защитават правилата и ценностите в световния ред, наложени от самите тях.
Така във всички конфликтни точки на сблъсък ясно може да се проследи как глобалните норми, наред с интересите на САЩ и Европа, бавно ерозират под натиска на Китай и Русия.
Какво обаче може да бъде наистина общото между изкуствено провокирана криза с бежанци на полската граница, второ за тази година струпване на военни сили на границата с Украйна, кибератаки срещу американски правителствени институции, навлизане на рибарски флот в оспорвани води или нарушаване на въздушното пространство на Тайван от военни самолети?
Всички тези събития всъщност представляват контролирани кризи и ескалации в така наречената "сива зона".
Това е пространството в международната политика намиращо се между мира и войната, когато държавни или недържавни актьори са в период на конфликт и съревнование. Тактиките и инструментите могат да бъдат различни, но общото между тях е, че винаги целят да провокират ескалация на напрежението, без обаче да се стига до война.
Най-често идеята зад дейностите в сивата зона е да бъдат постигнати определени политически цели чрез внимателно планирани операции и кампании. Казано с други думи това означава "пълзящо" придвижване към целите, вместо бързо търсене на решителни резултати, което може да провокира остър конфликт.
И тъй като при всички положения се търси избягване на прекия военен сблъсък, тези операции задължително трябва да бъдат под щателния контрол на висши политически или военни фигури.
Затова и действията в "сивата зона" никога не са просто случайни инциденти, а представляват много внимателно координирани действия, най-често част от по-широка кампания.
Конкретна цел може да бъде например анексията на Крим, докато в други може се търсят дребни провокации, както опасните приближавания до въздушното пространство на натовски държави от страна на руски самолети.
При подобен случай през март се наложи България, Румъния и Турция да вдигнат във въздуха свои изтребители, които да проследят руските самолети, докато те напуснат опасната зона. Тогава в рамките на часове има подобни инциденти над Балтийско и Северно море.
Друг модел на поведение в "сивата зона" представлява бавното и поетапно напредване към определена цел, така че да бъде променено действащо статукво.
Добър пример е постепенната милитаризация на Южнокитайско море от страна на Китай, започнала първоначално с правни претенции, а след това продължила с използването на полуцивилни-полувоенни кораби за оказване на натиск, изграждане на изкуствени острови с помощта на държавни компании и накрая постепенно разполагане на военни съоръжения на тези острови.
Така, въпреки арбитража на ООН, отхвърлил претенциите на Пекин през 2016 г., в крайна сметка пълзящият напредък на Китай в региона може да направи така, че в един момент ситуацията на терен просто да бъде невъзможно да бъде променена.
Тук неизбежно идва и сравнението с познатото понятие за хибридна война, което навлезе в публичната реторика през последните години и се свързва най-вече с действията на Русия.
Двете понятия са много сходни и се свързват с употребата на различен набор от инструменти като пропагандни кампании, военен или икономически натиск или използването на недържавни актьори. Все пак между тях стои и съществената разлика, че хибридната война може да доведе до употребата на насилие, докато прагът на сивата зона спира точно там.
По този смисъл Москва неофициално води хибридна война чрез инструменти като частната армия "Вагнер", извършваща деликатни военни задачи в Близкия изток и Африка, от които правителството може лесно да се разграничи при нужда.
В същото време в района на Южнокитайско море Пекин пък използва в сивата зона своята Военноморска милиция на народните въоръжени сили, което представлява една странна структура между брегова охрана и рибарски флот.
Наистина става въпрос за рибарски корабчета, които обаче са снабдени с военни системи за навигация и комуникация, някои от тях разполагат с леко въоръжение, а екипажите им действат като паравоенни структури.
Обикновено под прикритието на рибарска дейност, те извършват разузнавателни и дори агресивни операции и са най-честите участници в инциденти с други държави в региона. Така през март тази година флот от 230 рибарски корабчета провокира дипломатически скандал между Китай и Филипините, след като се появява в района на рифа Хуан Фелипе, който в Манила считат за част от своята изключителна икономическа зона.
По сходна логика този уикенд тайванските военновъздушни сили вдигнаха във въздуха близо 20 свои изтребители и активираха противовъздушната си отбрана като отговор на 27 китайски самолета, навлезли в зоната за идентификация на ПВО около острова.
Това бе пореден случай от тази година, когато китайските ВВС нарушават тайванското въздушно пространство или пък навлизат в опасна близост до него. През последното десетилетие такива инциденти нарастват прогресивно от няколко десетки през 2012 г. до общо 725 за 2020 г.
Отговорът на действията в "сивата зона" трябва да бъде също толкова добре премерен и да бъде напълно реципрочен спрямо опасността. В противен случай може да се стигне до катастрофални последствия.
Успешното контриране на действия в "сивата зона" при всички положения означават развиване на капацитет за бърза реакция и механизми за кризисен мениджмънт, които включват разработване и трениране на всякакви възможни сценарии. Друг начин за подготовка е свързан с добиването на достатъчна разузнавателна информация както в количествено отношение, така и в качествено що се отнася до разбиране на противниковия подход на действие.
Не на последно място стои и изграждането на регионални сътрудничества и подходи за координирана реакция в случай на провокации и враждебни действия.
Самият феномен "сива зона" обаче все още остава сравнително нов за традиционните разбирания, които продължават да правят твърде рязко разграничаване между война и мир. А това само по себе си превръща "сивата зона" в едно некомфортно поле за Запада и удобно пространство за Китай и Русия, от където те могат да оказват натиск и да преследват целите си.
