Връщам се от няколкодневно отсъствие и питам жена ми какво се е случило в родината. Разказът е нещо такова: Значи, А и B пиха кафе, веднага след като замина, но C отказа, щял бил да пие след изборите. D не обичал кафето, предпочитал сливова ракия. E отказва да пие, докато не му намерят кафеварката. А пък F го попитаха в сутрешния блок как е със сърцето, понася ли му кофеина, той: „Много съм добре". А пък G не пиел турско, само еспресо...
Представете си как ще се диви бъдещият дигитален археолог, изследовател на изчезнали езици, пред тази алегория, когато Народното събрание, банките и телевизиите ще са руини, обвити в бръшлян. А при това за нас, туземци на българските медии, тя е прозрачна до пошлост.
Става дума за това, че политиците преговарят за разни неща и че това е винаги в наша вреда. И за да облекат тази простодушна конспиративна идея в художествена форма, журналистите започват да разиграват кафето така, както средновековните майстори са правели с теми като първородния грях или непорочното зачатие.
Това, впрочем, е лайтмотив на нашата журналистика: някаква фигура се сервира с всички сосове, а известеният читател се досеща за какво е реч и доволно се поглажда по корема, мислейки, че разбира. Но дали разбира или просто разпознава простичкия код? Обърнете се назад, ще видите такива завихряния около фаталната фраза: "Кажи си Иване" на Стоянов-Костов, осемстотинте дни на царя, Бистришките тигри на Борисов, целувката на Станишев и Местан...
Разбира се, при директен въпрос всеки от нас ще се съгласи, че работата на политиците е да преговарят. Какво добавя към това образът на кафето, взет от прословутата среща на Местан и Борисов, която беляза възможно прегрупиране във властта? Добавя това, че всякакви анализи стават излишни: няма ляво и дясно, няма интереси, няма икономически трудности и геополитически натиск - в последна сметка там се договарят едни двама силни мъже.
Политиката е продължение на популярната култура с други средства: едни звезди се обичат и мразят, женят се и си изневеряват. Вярно, че в шоуто понякога канят някой психолог да зададе малко научност - между танцовата група и рекламите - но това е само за да се усили вариететния характер на програмата.
Кафето внушава, че истината е един вид режим на допуск. Има едни леко цинични говорители, които черпят информация от телесната си близост с политиците-звезди. Има и едни други наивници, които стоят отстрани и разсъждават по принцип. Че можеш да разбереш нещата, само ако си там при кафето, на трапезата при силните на деня.
Подобни информирани хора ще ви обяснят целия катаклизъм на властта тези дни с това, че е настанало прегрупиране във властовата тройка и сега Борисов и Пеевски "бият" Цветан Василев, който контрира със създаването на партия. Защо се карат? Няма да ни кажат.
Можем да предполагаме, че както в простите криминални филми, става дума за пари. Така или иначе можем да си дофантазираме всичко, метафората на кафето действа като огледало, в което се отразяват собствените ни представи за света.
Лично аз не вярвам, че единичните случки ни позволяват да разбираме обществото. Културната история показва, че за да разбираш, трябва да се отстраниш от непосредствената история, да търсиш повторения, закономерности.
Защо българският едър бизнес не успява да се консолидира, та дори и за да печели, да експлоатира? Защо за пореден път цялата ни вътрешна политика се превръща в израз на напрежението между Русия и Запада? Защо е така лесно гражданското общество да бъде забаламосано с някоя радикална изборна идея? Защо никога не научаваме дали един договор е подписан или не, кой владее дадена компания, за колко пари става дума?...
Ще кажете, тоя явно не е от известените, търси отговори отвъд семиотическата кафе-машина .
