Митът - емоционален възел, който ни кара да произвеждаме разкази, за да обосновем защо нещата са така, както са. Защо жената се подчинява на мъжа? Ами защото веднъж бог взел едно ребро... Разбирате защо наричам прозрачността мит: тя набавя по чудодеен начин легитимност на политическата власт в една епоха, в която старите форми на властване са станали проблематични.
Пример от архитектурата. Ужасната политическа катастрофа на Германия след войната ражда един стил в строителството на публични сгради, където всичко е леко и стъклено - гражданинът сякаш непосредствено може да види какво правят управниците вътре.
"Редакцията" на тежката, неокласическа сграда на берлинския Райхстаг от Норман Фостър през 1999 г. илюстрира това: стъкленият купол отгоре, в който са монтирани коридори за посетители, прави възможно да наблюдаваме политиците като фауна в някакъв аквариум, как помръдват с устни, как вдигат псевдоподи за гласуване... Това със сигурност не може да бъдат онези нацисти, които заговорничеха зад гърба на немския народ. Но легитимирането през прозрачност отива далеч отвъд сградите.
Властта позира пред ТВ камери, които излъчват в реално време, журналистическите и папарашки разследвания разобличават най-интимните й движения, туитовете на отделни депутати, съветници или сервитьори изнасят поверителна информация на всеослушание. Да не ме разберете неправилно: достъпът до информация за държавните дела (за първи път станал закон в Швеция в далечната 1766 г.) е право, от което не бива да отстъпваме.
Дилемата е: пряк достъп или представителен достъп - по аналогия с пряка и представителна демокрация?
Дали ние, гражданите сме допуснати ритуално да наблюдаваме през прозрачните стени, да кликнем върху специализирания документ, да въртим глави от единия говорител към другия, поканени да присъстваме в някаква комисия. Или да се доверим на някаква организация с експерти, с престиж, с история, която да следи политиците от наше име и да ни информира за главното.
Видяхме го в случая на дипломатическите грами, изтекли чрез Уикилийкс: потъваш в морето от стотици хиляди документа, ядосваш се, подиграваш се на нещо, което ти попада, докато се отегчиш. Или се доверяваш на петте големи всекидневника, което се заеха да използват информацията и да правят едни съвсем традиционни разследвания по нея.
Пак стигаме до изходното положение: доверието
Ако нямаме доверие в посредниците -политици, защо пък да имаме доверие на посредниците активисти, журналисти, интелектуалци? Прекият достъп, както и пряката демокрация, само измества проблема, без да го реши.
Вижте как работи този мит у нас. Политиците ще се договарят, но ние не им вярваме.
Дори тези, които са гласували за парламент, в голямата си част са го направили стратегически "за по-малкото зло" или пък са прецакали партията си с преференция. Но все пак тези хора така или иначе ще трябва да управляват. Как ще легитимират властта си? С прозрачност. Ще преговарят пред очите ни, ще ни направят свидетели на вътрешните си драми, скандали, колебания /най-активни в само-опрозрачняването си са РБ и БСП /.
Изразът "на масата" доби митологически измерения: представяме си "масата", обкръжена от камери и микрофони, които в реално време ни предават кой какво е казал и какво му е отговорил другият, кой се е разсърдил и дали са му се извинили.
Проблемът е, че колкото повече знаем, толкова по-подозрителни ставаме. Казват нещо "ясно", слагат ги "на масата" - но ние не можем да повярваме, че това е просто така - ровим страници във ФБ, за да научим втория и трети план. Който също си има митологично название: "задкулисието". Ултра-прозрачният свят ражда все повече параноя; параноичните обяснения са станали нашата нова рационалност.
Защо протестират срещу транс-атлантическото споразумение? Разбира се тук има разни страхове, някои от които споделям и съм в готовност да протестирам. Но основният - това е, че нищо не знаем, че се преговаря на тъмно, че народите не са известени. От това следва, че споразумението вече е лошо, преди да сме го видели. Но в едни преговори не е добре позициите ти да са предварително огласени, защото другата страна обикновено се възползва от това.
Въпросът е дали се доверяваме на Европейската комисия, която сме упълномощили да отстоява интересите ни; дали се съмняваме в 28те правителства, които ще трябва да ратифицират договора накрая. Ако не вярвам, разбира се искам нищо да не се случва - ни напред, ни назад, ни на ляво, ни на дясно.
Същото е, когато Борисов пие "кафе" с Местан без да покани камери
Самата непрозрачност вече е присъда. Нова коалиция "Пеевски"? Ще обират нова банка?... Ако двама политици преговарят пред камерите, те влизат в друга роля, почват да се репчат идеологически, за овации. Най ще ни е кеф, ако г-н Борисов просто удари един шамар на опонента си, а онзи излети на метла от прозореца. Какви статуси само ще завалян във ФБ!...
Немската голяма коалиция преговаря дълго и съвсем на тъмно, след което представи на своята публика решенията си и ще бъде съдена по резултатите, не по намеренията или репликите. Ние тук искаме преговорите да се водят на светло, злорадстваме на силни реплики, а после се разсейваме и не си даваме труда да проследим реалните събития. Абе няма да се промени нищо, ами поне да дадем израз на омразата си към тия самозванци.
Какво искат хората, когато държат на прозрачност?
Искат да знаят доходите на политиците, за да са наясно дали крадат. В Норвегия има такъв закон - всички данъчни декларации да са публични; във времето на кризата в Англия имаше предложение за публикуване на доходите на банкерите. Малко стряскащо за нашите представи, но желано за много от нашите съграждани. Много от тях смятат, че всеки трябва да може да обясни от какво печели, с какво е полезен на обществото. Офшорни фирми, данъчни райове, свързани лица - темата е отдавна ясна. Във всеки случай този вид прозрачност е различен от висенето над главите на политиците, докато решават.
Другият момент е участието. То е още по-различно от прозрачността. Можеш да следиш в реално време кой с кого се е скарал и въпреки това да се чувстваш все по-безпомощен. Участие в местни референдуми, в партиципативно бюджетиране, в предварителни избори на партиите - вероятно могат да се измислят и други форми за връщане смисъла на политиката.
Но техниката непрекъснато ни разсейва в посока - да видим всичко, да имаме достъп до цялата информация. Когато течеше скандалът за следенето, във Washtington Post прочетох, че Агенцията за национална сигурност можела да влезе в компютъра ви и "да следи мисълта ви в процеса на нейното възникване". Впрочем в САЩ през последните години периодически се раждат едни такива странни проекти за разкриване на "пред-престъпления" в стил на "Специален доклад" - онзи трилър, където въз основа на гигантски информационни масиви те арестуват преди да си извършил престъплението, просто заради голямата вероятност да го извършиш.
Българските граждани май искат точно това: да следят мисълта на политиците в процеса на нейното възникване и, като един Том Круз, да нахлуват в покоите й и предотвратяват всяко управленско действие.
