"Мразя клишетата" гордо заявявам по време на строго регламентираната ми почивка, между 12:00 и 13:00 часа. Монологът ми продължава, богато наблъскан с типични за активния, съвременен градски човек "неклиширани" изрази.
Става ясно, че в петък съм "play hard", щото цяла цяла седмица "work hard", нали.
Също така, че е 2017 година и сега животът е наистина динамичен. Всъщност те, хората, едва наскоро явно започнаха да живеят.
Бъдещето ми открива все по-нови хоризонти, предлагащи все повече възможности и аз съм там, за да ги уловя всичките.
Поредица от върхове, какво да ви кажа. Няма "даун", всичко е "ъп".
А, да. И чуждици използвам много, в несъзнателен стремеж към плавното утвърждаване на словесна каша от мултинационални субкултурни изрази, универсална за всеки от Стария континент.
Иначе съм против Есперантото. Придвижването между въпросните върхове става с големи скокове, по време на които дъхът ми спира. Така разбирам, че съм жив.
Разбират го и всички останали, докато им обяснявам за авангардната мерна единица "спрян дъх". Тя, оказва се, е доста по-разпространена от общоприетите клишета като минута, час, ден и т.н. Въпреки това все още не се е наложила трайно в ежедневната реч.
Очаквам обаче скоро да започнат да ми се оправдават с "извинявай, че ме почака, но си мислех, че ще се облека за три спрени дъха, а го направих за пет".
Мразя да чакам, защото винаги имам план. Инфакт (а-мъст-израз от модерното Eсперанто), планът ми е за следващата минута, час, ден, до края на дните, абе, за всички следващи моменти, които ще ми спрат дъха. Щото, нали животът се случвал, докато си правим планове за него. Значи трябва да имам план, за да ми се случи живот.
И сигурно се случва, откъде да знам.
Аз съм целеустремен, съсредоточен, фокусиран в плана и крайната му цел. Не обръщам внимание на нищо, което ме отвлича от целта. Aim high, знаете как е.
Тая висока цел постигам с размишления и действия "извън кутията", нищо че вътре в нея останаха повече неизследвани територии, отколкото навън.
Всеки ненавременен и абсолютно неуместен повик за лежерна (демек play soft) почивка отразявам оригинално, с рефрена на позабравен естраден шлагер: "бързам, нямам време за чаша горещо кафе".
"Е"-то в края на изречението е напевно маниерно, за да предизвика меланхоличен детски спомен.
И изведнъж, четвъртъкът ме изненадва. Планът е изпълнен, а времето е "по никое време". Спокойствие струи отвсякъде и няма изгледи случващият се живот да ме разхълца.
Без да съм взимал подобно решение, сядам на тревата в близката градина, за да не правя нищо. Просто гледам другите.
Как някои се мръщят на слънцето и как подават газ, още "на жълто". Как подтичват от началото на работния ден към края му, от началото на седмицата към уикенда, от януари към декември, от... нататък се сещате.
Седиш си блажено и просто съзерцаваш нечия рядко грациозна походка, която рисува кинетична картина пред очите ти или просто зяпаш опашката на котка с искрящи сиви очи, или пък заспалите листа на дървото, което удобно хвърля сянка върху съвършено отпуснатото ти тяло.
Намирам огромна красота и спокойствие в движенията на връзката на лявата ми обувката, която потрепва от порива на топъл вятър.
Не знам как се нарича времето прекарано в нищоправене с нормално дишане. Ако обаче не се нарича живот, значи животът е скучно, забързано подобие на това, което можеше да бъде.
Понеже съм нямал време за чаша горещо кафеЕ, по пътя несъзнателно съм грабнал студено Somersby.
Златен момент: сайдер и блажено съзерцание на света около теб. Не ми се искаше да свършват и моментът, и сайдерът.
Решението дали да продължа да нищоправя оставям в ръцете на съдбата и хвърлям ези-тура с капачката от Somersby. Случайно виждам под нея символ - малка бутилчица. Явно съдбата си знае работата и е благосклонна към мен.
Може да споделя печалбата с някой, който също няма план. Просто така, да проверя дали нищоправенето е също толкова забавно с компания, а и да прекарам още един златен момент.
ПС: Колкото и да се опитвам да мисля извън стека на Somersby, винаги по-забавно ми изглежда това, което е вътре.
Рекламно съдържание
