Всеки делничен ден в 15:40 часа едно съобщение се показва на телефона ми:
22 минути до Работа
Google Now изпълнява задълженията си и ми напомня къде да отида и как да стигна дотам.
Google Now, ако случайно не знаете, е флагманският софтуер, вграден в Android ОС (всъщност е достъпен и за iOS); целта му е невидимо да превръща вашето устройство в личен асистент, който осигурява "правилната информация в подходящото време."
Той постига целта си, като използва всеобхватната информираност на Google за вашия календар, поща и движение. Той следи и предсказва вашите пътувания, ангажименти, интересите ви в уеб: той ви наблюдава.
Това изнервя някои хора. Не и мен.
Да бъдем реалисти: Google вече знае толкова много за мен - тогава защо да не се възползвам от този факт? За мен Google Now е странен, но удобен и жизненоважен.
Само че понякога може да се превърне в адски досадник, а за да се аргументирам, отново ще се върна на всекидневното напомняне, че трябва да ида на работа.
"Работа" е етикетът, който в някакъв момент Google Now предложи за мястото, където ходя почти всеки следобед: домът на семейство Ким, на чиито деца давам частни уроци. И аз одобрих това название, развеселен, че Now открива тенденции.
Но натрапването на тези ежедневни подсказки как да стигна до "Работа" бързо започна да ме изнервя. Децата на Ким са страхотни, няма спор, обаче частните уроци не са ми основното трудово занимание. Това, което четете, е работата ми; работата ми е и романът, който се опитвам да публикувам.
Аз съм писател: писането е моята "Работа".
Занимавам се с преподавателска дейност, защото - няма какво да се лъжем - доходите ми като писател са доста непостоянни. Подобно на много други писатели, аз съм си измислил собствен „сюжет", в която поддържам баланс между настоящето и бъдещето.
Решил съм, че все някога ще дойде момент, когато няма да се налага да бъда и частен учител, но приемам, че този момент все още не е настъпил. И упорито се придържам към твърдението, че реалната ми работа е писането. "Да, вярно, има и нещо друго, което правя засега, което не е чак толкова лошо."
Но сега, с Now, в джоба ми стои цифрова пета колона, която задава неудобни въпроси. И ми казва, че поне по начина, по който "Работа" се разбира от хората (да ходиш някъде редовно и печелиш пари), домът на Ким е моята "Работа."
Чувствам се ужасно, защото Now всъщност е абсолютно прав.
Постоянното, неуморно наблюдение на моето поведение от Now - истината - взривява самоуспокояващата теза, която съм си изградил. Всички ние имаме истории, които си повтаряме, истории за това кои сме всъщност. Google Now само разкрива дали тези истории отговарят на реалността.
А те най-често не отговарят.
Следенето от Now "пречи" на нашата вътрешна нужда да лъжем самите себе си (Съвсем малко! Само понякога!).
Всеизвестна истина на сегашната ера е, че статусите във Facebook и дизайнът на аватари, и филтрите на Instagram са преобразили начина, по който се представяме: начинът, по който разказваме на другите истински и неистински истории кои сме ние.
Фундаменталното свойство на Now е, че
той ни затруднява да вярваме в самозаблуди.
А това е важно. Малките измислици и самоизмами съставляват голяма част от образа ни и от начина, по който функционираме. Хората не са особено добри в разграничаването между нещата, които искаме да харесваме и правим, и нещата, които всъщност харесваме и правим.
Секси ендшпилът на "личните цифрови асистенти" и предиктивните алгоритми прелива в измислени представи за перфектен изкуствен интелект и ексцентричност в духа на Скарлет Йохансон, но в тях има по-прозаични проблеми, с които ще се наложи да се справяме сега: обективността и правдивостта, които технологията вече изисква от нас и ни налага.
Хората се справят с този натиск от години. Всеки, който някога е чистил историята на браузъра си, за да запази самоуважение, или се е отвращавал от песен, която някоя предиктивна поточна музикална услуга е предложила (след което... я е харесал), се е сблъсквал със способността на технологиите да ни връщат към истинската ни същност.
Дори и с Now, повечето "разкрития" изглеждат безобидни.
Вярно е, че понякога спирам да си върша работата и си губя времето в разглеждане на програмите на кината. През това време Chrome на компютъра ми си комуникира с Now в телефона (така де, това е идеята, нали?). Ето защо почти непрекъснато получавам известия за всяка прожекция в радиус от 5 км.
Питах приятели дали са имали подобни изживявания. Повечето са незначителни: "Now ми напомня непрекъснато, че купувам дрехи от Brooks Brothers," пише жена, която не се възприема като любител на крепона на ивици. "Не ми допада такова ниво на наблюдение. Така че изключих следенето."
При друг приятел детинските предложения в Netflix непрекъснато му припомнят, че може да се мисли за всякакъв, но най-вече е баща на детето си.
Някои тенденции започват забавно, но скоро минават границата на потискащото: имам приятел, чийто уеб браузър любезно му „препоръчва" един порносайт, без значение колко пъти го трие.
„Сякаш се захранва от някакъв неизчерпаем запас от собствения ми срам!", казва той.
Какво ще спечелим и какво ще изгубим, ако се откажем от собствените си претенции за себе си?
Въпросът се оказва деликатен. Ако потърсите "самоизмама" в Google и отсеете популярната психология, ще се окажете сред интердисциплинарен батак от психолози и философи, спорещи помежду си какво изобщо означава това понятие.
Че съществува, никой не спори; че е важно - също. Всички са съгласни по този въпрос. Но какво е, как функционира, защо го правим - по този въпрос споровете не спират. Дали е умишлено? Какви "психологически или темпорални разделения" са необходими, за да го поддържа човек?
Дали ако цитираме философската енциклопедия на Станфорд, не е "тенденциозно мотивационно убеждение"?
Тогава, добро или лошо нещо е самоизмамата?
По този въпрос също няма единодушие. Еволюционният биолог Робърт Тривърс твърди, че самоизмамата е адаптивна, защото ни прави по-добри в залъгването на другите.
Ако наистина си вярвам, че съм добър писател, независимо дали ставам за такъв, имам по-голям шанс за успех, ако отида на интервю за работа при човек, който търси да наеме автори.
Този възглед определя самоизмамата като самосбъдващо се пророчество, затова никак не ми харесва, че смартфонът ми пречи на шансовете ми за успех. Бих се почувствал още по-кофти обаче, ако изгубя "позитивните си илюзии," по определението на Шели Тейлър и Джонатън Браун във фундаментално изследване от 1988 г.
"Повечето здрави възрастни хора имат положителни предубеждения за самите себе си" заявяват те. Според тях съществува широко разпространена илюзия, която ни подвежда да се възприемаме като по-добри, по-способни да контролираме живота си, и по-оптимистично настроени за бъдещето. И това звучи като илюзия, от която имам нужда - от която всички имаме нужда - за да оцелеем.
Но самоизмамата е и вредна. Най-малкото защото ни прави глупави.
През 2010 г. в едно от най-цитираните си изследвания, учените констатират интересен факт. Хората, които са се справили добре с даден тест, защото са получили отговорите предварително, "интерпретират високите си резултати на теста като доказателство за висока интелигентност".
Когато същите хора бъдат "помолени да предскажат как ще се справят с бъдеща задача", те не си дават сметка, че успехът им е бил повлиян от „подсказването" - дори когато високото им самочувствие им излиза твърде скъпо.
Повечето от нас са забелязали тази склонност у другите; немалко от нас са я изпитали и на собствен гръб.
Тейлър и Браун наблюдават, че хората са склонни да проявяват доста по-реалистичен подход, когато им се наложи сами да вземат решения. Дори говорят за „прозорци на реализъм".
А философите изтъкват етичната важност на самопознанието, определяйки самоизмамата като "проблем от особено значение за развитието на морала, тъй като ни прави непознати за самите себе си и слепи за собствените ни морални слабости."
Да се върнем на основния въпрос -
как Google Now ще ми помогне да постигна този баланс?
Как ще уравновеси илюзията и реалността, според моите лични комплексни нужди?
Барис Гълтекин, един от основателите и главен продуктов дизайнер на Google Now, смята, че решението е в опростяването и изчистването на комуникацията между потребителите и софтуера".
В реалния живот, обикновено водите тази комуникация с жив човек - личен асистент," казва той. "Така че нашата задача е софтуерът да отчита този фактор, да не приема твърде много неща за даденост, да комуникира с потребителя".
Има известен проблем при баланса между безпроблемното изпълнение на услугата (автоматичност, предсказуемост и работа без човешка намеса) и нежеланието на клиента да притежава „нахално" устройство.
Задачата е сложна, защото всички данни и предложения на Now от сорта на "хей, това ли търсиш?", разчитат на алгоритми, а алгоритмите са... алгоритмични. Така че реакциите му имат нужда от персонализиране, за да се адаптират към конкретния човек.
"Много е важно да гарантираме на потребителите, че те контролират процеса", отбелязва Гълтекин. "Това означава потребителят да комуникира лесно с асистента, този асистент да бъде приспособен към конкретния потребител и към никой друг."
Моят перфектен цифров асистент би трябвало да ми помага да се организирам, но да внимава за деликатните въпроси. Той трябва да запазва здравословните фантазии, докато се опитва да направи ежедневието ми по-лесно; трябва да позволява "позитивните илюзии" за амбициозното ми "аз", за „пожелателното" ми настояще и бъдеще, и едновременно с това да прави живота ми в сегашните условия по-ефективен.
Може би звучи абсурдно. Но пък преди 10 години никой от нас нямаше смартфон, нали?
Дефиницията за самоизмама, която най-много ми харесва, е дадена от Чанс, ръководителят на изследването, даващо на участниците отговорите на теста:
"Положителна вяра в своето "аз", която се запазва въпреки конкретните доказателства за противното."
Разбирам колко опасно би могло да бъде това, но все пак звучи добре.
След няколко месеца все пак ми омръзна телефонът да ми казва какво работя и, съответно, що за човек съм.
Изтрих адреса на Ким от Now, казах му, че "повече не се интересувам" от пътуване до това място. Продължавах да ходя, естествено, така че Now започна да пита; без име за мястото, той просто сочеше адреса: улица и номер. Безлично. Почти пренебрежително, когато става дума за семейство, което харесвам и което е част от живота ми.
Затова накрая измислих решение: 22 минути до Ким.
Може би някой ден Google Now ще се досеща за това от самото начало. Все пак ми се иска да ми напомняше по-рядко, въпреки че като цяло е прав, когато го прави. В крайна сметка етикетът „работа" е и верен, и приемлив.
Не ми пречи. Засега.
