Той също като пианиста в каубойската кръчма е преизпълнен с добри намерения и се опитва да направи живота ви по-лек. Не винаги успява, но поне се старае. Независимо от натиска, на който е подложен.Защото върху него лежи тежката отговорност за здравето на нацията. Тежи му и самата нация, която най-общо казано е хронично болна.
Болната нация си е изградила и институции, които директно натискат съвременния Ескулап. Те му определят нормативи, ангажират го с писмена дейност, държат му парите и му дават по малко, за да не се разхайти.
В същото време го следят строго, да не би случайно да влезе в нерегламентирани финансови отношения с пациента, защото за окончателното обезпаричване на подопечния болен си има официален регламент. По силата на този регламент здравното осигуряване ни гарантира лекарска помощ единствено докато сме относително здрави. Събори ли ни болестта, трябва ние да подпомагаме здравното осигуряване, за да може лекарят да си свърши работата.
Той, милият, особено ако е общопрактикуващ, понякога искрено иска да ни направи изследвания, да ни изпрати при добър специалист, да ни настани в болница, но не може. Онези от институциите са решили, че от хилядата пациенти на джи-пито през първото тримесечие на тази година безплатно ще пикаят в чашка само сто. Останалите ще си плащат.
Ама останалите в по-голямата си част са от онези с нормираната дажба от едно кисело мляко и половинка хляб на ден. Ако си платят изследването или нещо друго, нужно за лечението им, това лечение става излишно. Защото да лекуваш от пневмония умрял от глад е, меко казано, сюрреалистично.
Написах всичко това, защото познавам доста лекари. Аз съмият съм жертва на здравната ни система, но досега не съм наругал нито един от тях. Защото инфекцията ми не я е донесъл специалист с бяла престилка, а бедността на ограбената ми държава, безхаберието на нейните чиновници и лошата хигиена.
А за мръсотийката сме си виновни самите ние. Повече от половин век гледаме на околното пространство като на орташка нива и се облекчаваме в нея на воля. Няма я и хигиената в човешките ни отношения. Онези табелки от ранното ми детство "Не плюй по пода!" вече не са и нужни, защото ние плюем един другиму в душите си и после жално подсмърчаме.
Не стреляйте по лекаря, защото той и неговата медицинска сестра единствени все още могат да ви дарят с малко съчувствие и доза надежда. След тях иде фармацевтът и влиза като прахосмукачка в портмонето ви. Добре е иначе жадният за справедливост Б.Б. да се втренчи още по-сериозно във фармацевтичните компании. Убеден съм, че всяка една от тях е като кравата Милка - с добър нрав и пълно виме. От това виме може да се надои млякото за личните лекари, за болниците, та и за все по-нужните ни хосписи. Какво? Страх ли го е този наш последен екшън герой? Или просто по-лесно е да гръмнеш един пършив пианист?...
