Целта на Путин за 2020 г. - да пренапише историята на Втората световна война

Отбелязването на 75-годишнината от края на Втората световна война е единственото предстоящо събитие, което президентът Владимир Путин спомена в новогодишното си обръщение към руската нация.

Да създаде алтернатива на доминиращия западен наратив за събитията преди повече от седем десетилетия е от ключово значение за Путин и за това да осигури мястото на Русия на световната сцена.

Напоследък руският държавен глава изглежда обсебен от темата за Втората световна война, която обсъжда авторитетно при всяка възможност.

Той говори по въпроса по време на среща с други бивши съветски лидери, на голямата му пресконференция в края на изминалата година, на дискусия с руски бизнес магнати, на разговори в Министерството на отбраната в присъствието на топ генерали. Путин обяснява отново и отново нуждата от по-задълбочен преглед на архивите и споменава, че работи по научна статия за войната.

Дори за лидер, който превърна руската победа над нацистите (която мнозина виждат като победа над прогнилата Европа) в крайъгълен камък на новата руска национална идентичност, емоционалната ангажираност на Путин и огромната инвестиция на време изглеждат необичайни.

Това е така, защото президентът, неговите съветници по външна политика и неговите съветници по въпросите за пропагандата виждат как наративът за Втората световна война постепенно се измества срещу Русия.

През най-свирепите години на Студената война победоносното обединение на държавите в рамките на Съветския съюз показва на САЩ, Великобритания и Франция, че сътрудничеството е възможно и плодотворно. Сега на преден план идва тенденция тези уроци да бъдат пренебрегвани и Русия да бъде третирана като злодея.

В края на миналата година британският премиер Борис Джонсън беше запитан кога е променил мнението си за Русия. Тогава той каза, че това, което го съмнява, е дали въобще има възможност да рестартира отношенията си с Москва.

Джонсън обаче допълва, че това е страхотна страна, с която Британия съвместно се е борила срещу фашизма. Затова и е бил много разочарован, когато не успява да поднови дипломатическите взаимоотношения с Кремъл.

А Кремъл от своя страна е изключително чувствителен към подобни сигнали, не само заради вътрешните пропагандни причини, но и защото глобалната сила на Русия все още се основава на победите от Втората световна война.

Като една от нациите, които побеждават Хитлер, Съветският съюз не просто печели контрола над Източна Европа, но и получава своето място на върха на световния ред и важно постоянно място в Съвета за сигурност към ООН.

Но ако СССР се разглежда първо като съюзник на Хитлер в началото на войната и после - като хитлеристки завоевател в края на световния конфликт, няма как Русия в момента да има претенции да бъде морален стожер и важен глобален арбитър. За Путин обаче последните две роли са също толкова важни, колкото и ядрения щит на Русия.

Способността да се казва авторитетно кое е правилно и кое - не е, в края на краищата, е основна част от това, което прави САЩ глобална суперсила.

Свързаните с Кремъл историци и пропагандисти виждат промяната в наратива като резултат от засилващата се роля на Източна Европа в случващото се на Стария континент.

Тъй като от всички европейски нации Полша и Прибалтийските републики са най-ангажирани както с политиките на Брюксел, така и с "политиките на паметта", техните силни гласове отклоняват вниманието на европейския елит далеч от победата и го водят до пакта Молотов-Рибентроп от 1939 г. Тогава нацистка Германия и СССР на Сталин си поделят сферите на влияние над Европа.

Резултат от това е резолюция на Европейския парламент от миналата година, която приравнява съветския режим с нацисткия по отношение на щетите, нанесени на Европа - документ, който никак не се нрави на руското ръководство и лично на Путин.

Първият брой на "Русия в глобалната политика" за тази година - външнополитическо списание със силни връзки в Кремъл, което често дава представа за геополитическото мислене на администрацията на Путин - съдържа стенограмата на оспорван дебат сред видни руски историци за това как Русия може да се опита да насочи разказа си за Втората война в по-политически изгодна посока.

Дебатът описва Израел като единствен съюзник на Русия в борбата с историческите лъжи, а Полша представя като основен противник и автор на неистини.

Логиката зад това е, че Израел никога няма да се съгласи с пропагандните разкази на Полша и Прибалтика, които имат за цел да отхвърлят всякакви твърдения, че местните жители са сътрудничели на нацистите по време на Холокоста.

В действителност, тъй като полското правителство води своята собствена националистическа политика на паметта - която описва Полша като невинна жертва на руската и германската агресия - Варшава влиза многократно в конфронтация с Израел и световната еврейска общност.

Поляците освен това също имат трудности в отношенията с Европейския съюз - те се опитват да прокарат реформа на съдебната система, която Брюксел разглежда като атака срещу върховенството на закона. Варшава и ЕС имат и различни гледни точки по въпроси като борбата с климатичните промени и миграцията.

Ето я и рецептата за контраофанзивата на Русия на полето на общата историческа памет, формулирана по време на дискусии в Московския държавен университет - основната изкупителна жертва трябва да стане Полша.

Ако и Европейският съюз, и Русия имат нужда от общ враг, Полша е първият кандидат, а темата трябва да бъде доразработена с въпроси като засиленото присъствие на евреи в Червената армия и ролята на Варшава в сътрудничеството с нацистите.

Историците предлагат също така Русия да подчертае, че всички бивши съветски републики са допринесли за победата, а не че Русия е била едноличен ръководител.

Досега Путин вече е изиграл всички тези жокери.

Неведнъж той припомня как Полша граби територии от Чехословакия, след като Франция и Великобритания се споразумяват за това в Мюнхен през 1938 г.

По време на срещата с генералите президентът припомни как полски посланик в Третия райх казва на Хитлер, че ще бъде увековечен със статуя във Варшава, ако успее да изпрати евреите в Африка, както някога е планирал. "Копеле, антисемитско прасе, нямам друг начин да го кажа", избухна Путин.

Няма значение, че въпросният посланик на име Йозеф Липски всъщност помага на евреите, напуснали Германия преди войната, да влязат в Полша, както посочиха лидерите на полската еврейска общност. На 23 януари Путин ще произнесе обръщение на церемония в Израел в чест на 75-годишнината от освобождението на Червената армия на Аушвиц, но полският президент Анджей Дуда отказа да отиде, тъй като не му беше даден шанс да каже своята гледна точка.

Що се отнася до ролята на бившите съветски републики в победата, Путин измести фокуса по време на срещите си с бившите съветски лидери миналия месец, като им каза: "За всички нас - бих искал да подчертая това и знам, че сте съгласни - за всички нас това е специален юбилей, защото нашите предци, бащи, дядовци са жертвали толкова много пред олтара на нашето тогава общо отечество."

През следващите няколко месеца трябва да очакваме контраатаката на изменената руска памет да се развива в нови посоки.

По време на дебата на историците Александър Ломанов от Института за международна икономика и външни отношения в Москва предложи да работи по-тясно с Китай, който, по думите му, ще оцени повече ролята на Русия в победата над Япония, която този начин е позволила на Съветския съюз да задели повече от силите си за антихитлерския фронт.

В замяна, каза той, Китай ще се радва да популяризира идеята, че СССР са основният фактор за победата над Хитлер в Европа.

В Китай все още пазят много положителни спомени за Съветския съюз, неговото величие и всемогъщата му Червена армия, които допринасят за смазването на фашизма.

Като се има предвид строгият контрол върху историческата памет в Китай, всяка "спонтанна" критика за ролята на Съветския съюз във Втората световна война е невъзможна. Всички насоки са спуснати отгоре и се контролират от политическия елит.

Голяма част от външнополитическата дейност на Путин тази година ще бъде насочена към опити за възстановяване на концепция за победата над нацистите, която е повече ориентирана към Русия. Това е територия, на която Путин не е склонен да отстъпва от позициите си и предвид огромната сложност на историческия материал, както и на спорните течения в израелската, американската и европейската политика на паметта, той може да води доста дипломатическа и пропагандна борба.

Именно тези сложности обаче правят всякакъв вид участие на правителството във формирането на паметта за Втората световна война толкова неприемливо.

Докато политиците ровят в напоените с кръв архиви, истината се оказва най-големият губещ.

Както Алексей И. Милър от Европейския университет в Санкт Петербург каза по време на дискусията на историците: "Идеята, че се връщаме към историческата памет, за да преодолеем политическите различия и вражди, беше изместена от разбирането на паметта като още една област, където се гонят политически цели".

Русия, като се има предвид нейните мащаби и главозамайващите крайности на нейните записи от Втората световна война, не бива да се забърква в това. Трябва да изпитва затруднения, за да признае и помоли за прошка за престъпленията си, дори когато празнува героичното си минало.

Дори ако пропагандните войни на тема история са реалност, отказът да ги води най-достойната възможна позиция, отбелязва накрая Милър.