Раз, два, три - нервно бъдеще

И когато започна толкова често да се споменава тази година - 2020-а, все си казвах, че е далеч, има време, бъдещето е пред нас. А са някакви си девет-десет години. Вярно, преди толкова време край мен не се мяркаха деца, свободното ми време преливаше от щастливи стечения на обстоятелствата, а аз все навирах ума си в облаците.

Бъдещето на България. Ако искаме да се осъществят мечтите ни, би трябвало малко по-спокойно да я караме. През 2000 година все някой трябва да отговорил на въпроса: "Как вижда България през 2010 г.?"

Щастлива страна, добри хора, разцвет на икономиката, ръст на населението, нулева емиграция... и после защо кокошката сънувала просо. Няма да обяснявам колко противоречива е действителността за всички нас, толкова зажаднели за зрънца справедливост.

Но нима някой може да ни отнеме да мечтаем за бъдещето?

Всъщност не знам дали ни остана друго. С това изречение се обръщам към онези, които вече знаят, че животът им ще се случи тук, в Родината. Питат ли ни дей зората, ние можем дълго да говорим за славното си минало и после да се насочим към онова, което България заслужава за в бъдеще.

Настоящето - то не бива да се споменава. Поради тази причина много често ми се е искало бързо да заспя и когато се събудя всичко тук да се е оправило. Наивно си мечтая. Непрекъснато говоря за белите облачета над нашето битие, а в същото време газя в десетилетната кал на собствения си квартал. Хайде де, какво толкова се бави това бляскаво наше бъдеще, че не идва. Просперитет, признание, благоденствие - кога, кога най-после ще дойдат? Мечтаем за тях толкова дълго.

Нищо не се променя: отново заспивам, натискам очи, собственик съм на огромни стада овци, но това хубаво бъдеще не се показва и не се показва. До един момент.

С моя двегодишен син си имаме закачка. Когато му сменям памперса (при второ дете това би трябвало да е рутина за таткото), първо хващам края на панталонките му, повдигам го леко и започвам бавно да броя: "Раз, два..." и на "три" рязко ги измъквам. Той умира да се смее.

Минава час, два и по някакъв начин успявам да отнеса тази чиста радост и до белите листи на своите идеи. Като за начало си казвам: Някой трябва да се погрижи за това човече. Ще го направя - бавно, защото природата така иска. А може би и аз.

И ми прави впечатление, че все по-рядко мисля за бъдещето, когато съм край децата си. Не, аз не съм човек без мечти. По-скоро се превърнах в онзи, който започна да ги осъществява.

Раз. Духовност.

Никога не съм бил привърженик на борбата с простотията. От друга страна национализмът е опиат. Наскоро прочетох, че едно от най-хубавите неща на този свят е да научиш дете да обича книгите. Съдя по себе си: не успях да стана наркоман, бандит, пройдоха. Любовта ми към книгите ли е причина? До някаква степен - да.

Но в основата на всичко стоеше жаждата ми за духовност. Тя е онази реторта, в която изгарят летливите вещества в съзнанието на човека, за да останат само ценностите. А когато ги има, човек знае как да сътвори своето бъдеще.

Огледайте се и след това попитайте хората дали имат ценности. Повечето ще ви зарецитират лозунги: политически, икономически, националистически. Предпочитам никога да не казвам, че българите трябва да си открием ценностите, че трябва да спрем с лошотията, че трябва...

От много години оставих думата "трябва" при своите архаични събратя. Едва когато написах първия си роман (преди 13 години), започнах да разбирам, че ценностите са като гроздовете - в подходящи условия могат да доведат до качествен фермент.

Почувствах се опиянен, защото най-после бях дал свобода на мислите си. А свободата е съзнанието, че можеш да промениш света. На мен не ми трябваше глобален размер, а умален модел - например аз. И си казах, че духовността е всичко, което искам тук, за себе си, за децата и приятелите си.

Естествено, че не се спрях дотук, защото мечтателите с гранична бразда в ума са лицемери. Напуснах границите на собственото си ограничение, за да си представя, че мога да споделя и с други силата на духовността.

Няколко книги по-късно бъдещето ми започна да се превръща не в онова далечно утре, което все не мога да достигна, не в измамна мечта, вечно изплъзваща се и съблазнително подканяща ме - бъдещето застана близо до мен и ми прошепна: Осъществи ме.

Сега виждам, че е възможно след десет години хората в България да изповядват своите ценности, благодарение на духовността. Как? Мисля, че всеки, който мисли за бъдещето, по хронометър може да отговори на този въпрос. Благодарение на образованието, любов към културата, интерес към книгите, вдъхновение от природата...

Два. Свобода.

В детската литературна школа, на която съм ръководител, имахме дебат: За свободата. Едно от децата ме гледаше странно и почти не ме учуди, когато ме попита: Нима сме свободни? В първия момент се защитих с Николай Бердяев със "За робството и свободата на човека".

Малко по-късно се почувствах като поредния глупак, попаднал в плен (робство) на собствената си натруфена ерудираност, която винаги съм си мислел, че е приоритет на безплодни умове. По-скоро ми идваше да кажа, че истински свободен се чувствам на над 2000 метра надморска височина. Не само заради планинския въздух в нашите планини. А заради хората.

Там всички се поздравяваме и общуваме по онзи начин, по който думите са прегръдки, а усмивките - израз на вътрешна удовлетвореност. Освен това кафето в планината сутрин има особен аромат. Мога да не го пия, а само дълго да мечтая над аромата му.

Обичам върховете - покорявайки ги, пред мен се отваря свободен коридор към един екзистенциален апетит, който желая да заситя с други, духовни върхове. Вярвам, че утре ще се научим сами да се качваме до тези върхове, а не да чакаме някой да ни натири там по програма.

Удоволствието да носиш сам раницата на гърба си и всичко, което ти е необходимо, за да съществуваш, ще ни откаже от добре разработения ни балкански тарикатлък да се оглеждаме за лифт или друг лесен, т. е. престъпен начин да бъдем на върха. Не, бъдещето на България не е в масов индивидуализъм, а по-скоро във вярата, че имаме огромни залежи от енергия... в душите си. Неведнъж съм говорил със собствените си архетипове по този въпрос.

Три. Любов.

Преди няколко месеца ми се наложи да давам кръв по спешност. Още от казармата, когато кръводаряването значеше 5 дни отпуск, знам, че количеството се възстановява за денонощие, а качествата - след три месеца.

И всичко това е благоприятно за организма. Национализмът е една затворена кръвоносна система; той е мазолът на агресията, с който се опитваме да смаже своите измислени врагове, а ведно с тях погребваме и себе си.

Струва ми се, че прекалено малко хора в България живеят със съзнанието, че нация, народ и приятели, семейство - са две различни неща. А би могло да бъде иначе. Всеки един човек може да бъде твой приятел, а в определен етап от живота - и част от твоето семейство.

Причината, поради която много българи напускат, не е в липса на бъдеще и професионални перспективи тук, а по-скоро липсата на любов в лицето на другия. Те не намират своя идеал за семейство, приятели. Оставете липсата на работа, безпаричие и погледнете там, където съществуват неизразими с думи причини.

Не случайно акцентирам върху любовта. Благодарение на нея се раждат приятелите, семейството. Рано или късно, когато се огледаме, ще разберем, че давайки любов, ние ще получим удовлетворение и радост - а това си е хемоглобинът на щастието. Колкото по-често го правим, толкова по-добре за нашия духовен организъм. И не е задължително да става през 2020 година. Може още днес, например.

Раз, два, три... - преди да го напиша, пръстите ми нервно трепереха - знак, че мислите ми идват от голяма дълбочина и се нуждаят от съответната декомпресия, за да излязат на повърхността. Бях изчел и изслушал толкова много мнения за бъдещето на България, че започнах да ги бълнувам.

Исках и аз да кажа мнението си, да ударя поне дузина словесни шамара на политиците, да начертая картата на бъдеща България, където няма да има демографски срив и емиграция, а ще се радваме на велоалеи и гъделичкащ самолюбието ни икономически растеж.

После щях да прочета написаното и да се почувствам горд с небезразличието си. Да, аз наистина седнах да пиша с подобно намерение. Но какво стана? Беше въпрос на едно трепване. Не позволих нервността на пръстите ми да се предаде на идеала ми за бъдеще. Оставих всичко настрана и бръкнах в пазвата си - там, където стоят всички онези неща близко до сърцето.

Кажи ми, приятелю, прав ли съм, че постъпих така?

Питам те, защото искам да съм сигурен, че ти и аз имаме еднакво бъдеще, а не твоето или моето да е по-голямо и по-хубаво от това на останалите. Защото утре ще настъпи ново десетилетие, а ние ще продължаваме все същата Българска война: "Аз нали ви казах, че така ще стане!" и "Ако бяхме направили така и така!".

Ще се радваме на блага, ще посрещаме тълпи от завръщащи се от чужбина наши сънародници с хляб и сол, ще си оправим пътищата, ще развеем байряка, ще... Но първо да се научим да бъдем щастливи. Питайте ме какво е щастие, защото след всичко казано дотук имам готов отговор: Раз, два, три - любимата игра на сина ми, залива се от смях. Аз също.