Хей, как сте? Ама че емоционална въртележка ни е подхаванала. Свят да ни се завие от преминаващите покрай нас фрагменти надежда, обещания, страх, разочарование, еуфория, минало, лъжи, носталгия и скептицизъм. С бясна скорост се сменят теми и герои, цветовете се размазват до неузнаваемост, звуците се сливат в нечленоразделна какафония. Важно е, казвате, на живот и смърт е това въртене. Мафията, автобусите, сутрешните блокове, демокрацията, еврофондовете, бежанците, съдебната реформа, джанките. И да спрем сега, пак ще се чувстваме дълго замаяни.
Решава се бъдещето, а аз ви питам как сте, все едно ви познавам. Има време да сте добре, нали?! Друг път ще е.
Не ви ли се струва, че днес е малко по-тихо? Шумотевицата, която вдигахме вчера, е спряна със закон. Врявата, която ще настане утре, все още я няма. Денят за размисъл е неочакван дар, не го пренебрегвайте.
Възможно е да смятате, че нямате нужда от него. Губи ви времето, обижда способността ви да разсъждавате в други дни, нелеп е в наивността си и затова е обречен на подигравки. Едва ли дори неговите създатели са хранели заблудата, че именно в рамките на тези 24 часа се случва разумният избор. Всъщност кой знае каква техническа формалност ги е довела до тази идея – ден спокойствие насред данданията. Ден в окото на житейската ни буря, в който за нищо още не е твърде късно. Че кой ти го дава...
Както всички велики неща, и това сигурно се е появило случайно.
Ако предполагаха истинската му стойност, политическите играчи вероятно щяха да го премахнат. Излишен им е и ненужен, защото не е техен, а наш. Денят за размисъл е празникът на неслученото, на чистото упование, че нещата все пак са поправими. На допълнителния разум, от който имаме нужда и не му се смейте, нито го подминавайте. Такива дни са рядкост, тишината в тях пищи в ушите ни, несвикнали на нормалност.
Дали изходът от изборите ще е фанфарен триумф или зрелищна катастрофа – само днес няма значение. Всъщност рядко нещата са така отчетливо двойнствени, както си ги представяме, та нищо чудно утре да сме свидетели на нещо смесено – да речем фанфарна катастрофа. Но това е утре, сещате ли се. Каквото и да е, то е отложено с ден.
За народ, който обича да отлага, този ден е почти със стойността на национален празник.
За разлика от останалите катастрофи, които ни връхлитат, на тази поне знаем датата. И сме си измислили ден преди нея, в който да сме спокойни. Тъпо сме го кръстили, трябваше да му викаме "Денят, в който можем да не мислим." Така или иначе ще става каквото има да става. Нищо, което сами сме си надробили, няма да ни се размине, но поне има време. Никога то не ни е гарантирано по такъв сигурен начин.
Знаете ли, имаме нужда от повече такива дни. Дни, в които фаталното още не се е случило, а глъчката от предупрежденията е утихнала. Дни на забавения каданс, в който имаш възможнжст до усетиш, че животът има и друга скорост. Ако му се насладим, ще усетим ефекта. Твърде поетично ли стана за вкуса ви? Вие все още сте под ефакта на въртележката, а?
И затова не му обръщаме внимание на този глупав, кратък ден преди големия екшън. Но ако го забележим, ако си дадем сметка за дара на тишината, може би денят ще ни се стори по-дълъг. А може да си организираме и други такива дни, които да съединим в седмица за размисъл. Или дори месец, в който сме спокойни пред лицето на задаващата се гигантска колизия, каквото и име да носи тя.
Светът винаги е отивал по дяволите, независимо опитите ни да го спрем. Всъщност целият свят има нужда от дни за размисъл, в които пропагандата да замълчи, а всичко онова, с което плаши или обещава, да не се е случило.
Колкото по-дълго задържим този ден, толкова повече спокойствие ще усетим в живота си. А май то е онова, което ни липсва най-много. И чийто избор зависи само от нас.
Пък като станат много дните за размисъл, кой знае, може да осъмнем един ден като нация, която мисли и не се шашка от всичко. И така ще имаме възможност да забележим катастрофите преди да са станали. И кой знае, вероятно ще успеем де избегнем поне една-две от тях. Може би ако уважавахме Деня за размисъл, щяхме да бъдем по-различни...
Честит празник – възможно най-небългарския! Празник на спокойствието и мъдростта, които никога не ни е хрумвало да почитаме.
