Ига Швьонтек се бори за своя четвърти трофей от Големия шлем.
Лидерката в световната тенис ранглиста вече постигна две победи на тазгодишния Australian Open и мечтае за първи триумф в турнира, след като през миналата година спечели US Open и Ролан Гарос, а в Австралия достигна до полуфиналите.
Също от Ролан Гарос беше и нейната първа мейджър титла - през 2020-а.
Швьонтек е само на 21 години, но вече показа, че е сред най-талантливите състезателки от своето поколение и е на път да се превърне в легенда. Пред Players' Tribune полякинята разказва своята история:
Нищо не може да те подготви за първия ти трофей от Големия шлем.
Особено ако си интроверт като мен и си от място, където никой не очаква да успееш в тениса.
След Ролан Гарос нещата бяха нормални, докато още бях във Франция. Но като се върнах в Полша? Съвсем различно.
Цялото ми семейство беше поканено на награждаване в президентския дворец, щяха да ме почетат с медал и папараците бяха по петите ни. Живея извън Варшава, а те изненадващо ни чакаха още пред къщи с фотоапаратите си.
Баща ми караше и ми се струваше, че се движим супер бързо, той се опитваше да им избяга, свиваше по малки улички, направо като в сцена от американски филм. Може да звучи страшно, но се смеехме през целия път до града.
До днес се чувствам странно да говоря за нещо такова - някак не е в полски стил да обсъждаш личните си постижения. Но много си мисля за онзи ден и за целия адреналин тогава. Нищо не можеше да ме подготви за него.
Когато спечелих първия си турнир от Големия шлем, това очевидно веднага промени всичко за мен. Все още на много места по света няма да ме разпознаят, но не и в Полша. В страната ми е имало случаи да ме идентифицират даже по гласа, когато си поръчвам храна.
Благодарна съм, но честно казано, понякога чувството е странно и дезориентиращо. Когато победя и съм на корта, или дори само като видя своя снимка на корта, емоцията е толкова голяма. Но колкото и да е нереално, не се интересувам особено от това да бъда на някой билборд.
Странно е как работи паметта, защото когато си мисля за спечелването на първия Ролан Гарос и за онова пътуване до Варшава три дни по-късно, не си мисля за медала, церемонията или за преследващите ни папараци. Спомням си предимно как татко караше колата и как аз гледах голямата усмивка на лицето му.
Той винаги е вярвал в мен, даже преди аз самата да повярвам. Което го прави или страхотен баща, или напълно луд, хаха.
Може би си представяте как съм будувала по цели нощи като малка и съм си мечтала за живота на тенисистка, но не. Всъщност нощем си мечтаех да се чувствам по-нормално в социални ситуации. В един период бях такъв интроверт, че беше голямо предизвикателство въобще да говоря с хората.
До 17-18 годишна ми беше трудно да гледам хората в очите и се чувствах много зле от това, че не мога да създавам контакти. Но с някои хора мозъкът ми беше просто една празнина и не знаех какво да кажа. Общите приказки не ми идваха естествено.
Историята ми не е като тази на много други спортисти, дори на корта не бях от децата, които веднага се влюбват в ракетата. Когато чуя друг да разказва такова нещо, се питам "Може ли наистина едно дете да го почувства така?". Защото аз не го чувствах, не и на 6 години.
Със сигурност ми харесваше да играя, но не мечтаех да съм професионална тенисистка. Тогава това беше мечта на баща ми, той искаше дъщерите му да практикуват спорт, да са активни и може би един ден да се занимават професионално. Помня, че като бях на 10 исках да остана след училище да играя футбол с другите деца, вместо да тренирам тенис.
Баща ми идваше да ме търси и да ме взима за тренировката. В много моменти не исках да се напрягам и да полагам усилия за тениса, но той беше до мен и ме научи как да бъда професионалист, как да проявявам дисциплина и постоянство. Това е нещо, което той ми даде в спорта и в живота. Не че е бил супер строг, но беше стриктен относно упражнения и здравословни навици, за което днес съм благодарна.
Баща ми беше гласът в моята глава, който винаги ме водеше в правилната посока.
Помня кога най-сетне почувствах, че нещата започват да се получават. Бях на 15.
Беше първият ми турнир от Големия шлем за девойки, Ролан Гарос. Впечатлена бях, че за двете седмици турнир целият град заживява с тениса и всички в Париж празнуват. И условията за спортистите бяха такива, на каквито не бях свикнала.
А чувството да бъдеш около всички големи шампиони... да видиш Надал, Серина и останалите на кортовете, да си близо до тях... тръгнах си от Париж с мисълта, че трябва да работя по-сериозно и да ставам все по-добра.
Никога обаче не вярвах, че е възможно да спечеля голям турнир или да стана лидер в ранглистата, защото не съм от страна с големи традиции в тениса. Смятам, че ако бях американка, щях да вярвам много повече от малка, защото те имат толкова много известни спортисти, които са успели и толкова много примери, които да следват. Съществува определена система, с която да се постигне такова постоянство.
А като търсих колко хора от Полша са успели в тениса в близките години, видях само Агнешка Радванска. Затова и не ми се струваше възможно.
Полша все още няма подобна система, условията за атлетите не са толкова добри, просто парите ги няма. Понякога нямаше къде да играя и баща ми винаги трябваше да търси решения. Не беше лесно за него да вложи толкова пари в наемането на треньор и в това да имам корт за тренировки.
Към тази част ми е най-трудно да се връщам и да споделям, но искам да съм честна. Когато мисля за баща ми си спомням, че нещата изобщо не вървяха гладко през цялото време. Мисля, че много се стараеше да ме предпази от реалността извън тениса.
Той е бивш олимпийски гребец и смятам, че от самото начало, откакто е забелязал спортния талант в мен и сестра ми, целта му е била да ни направи по-добри спортисти от него самия.
И като цяло посвети живота си на това. Никога не го е казвал, но беше очевидно.
Той не е особено открит в емоциите си. Бих казала, че също е типично за Полша и особено за хора от това поколение да не са много открити. Когато си баща, искаш да си силен и да не показваш на децата си, че си разтревожен за нещо.
Но емоциите са си там. Нямахме много пари и няма как да му е било лесно. Не сме имали трогателни разговори като по филмите, но знаех как се чувства и колко много вярва в мен.
Помня, че се обадих на татко, когато разбрах, че Ашли Барти (тогава №1 в ранглистата) се оттегля. Беше през март миналата година, моята психоложка Дария ми каза новината и в началото аз въобще не можех да разбера. А после започнах да плача.
Имаше объркване какво щеше да се случи, защото се бях качила до второ място в ранглистата само преди три дни. Аз плачех, но не беше толкова свързано с възможността да стана №1, а бях много шокирана и объркана, че Аш решава да спре едва на 25 години. Винаги съм имала тази представа, че се отказваш някъде на 32, когато тялото ти вече не може да се справи. Считах, че Аш е най-добрата и затова не можех да го проумея, не знаех, че е нещастна или нещо такова.
Но после гледах нейното видео в Instagram и разбрах. А сега я разбирам още повече.
Всяка следваща година усещам колко трудни са пътуванията по турнири. Имаш много задължения и трябва да се научиш как да ги балансираш с работата на корта. Осъзнаваш, че работата ти не е просто да пращаш топката в чуждото поле, а става по-сложна колкото по-напред стигаш. Става и по-малко забавна, честно казано.
Има ги и очакванията - чувството, че си играл толкова добре и сега трябва да продължиш да бъдеш на това ниво, без грешки.
След като спечелих Ролан Гарос отново тази година, се надявах, че ще мога да играя без напрежение. Но в Торонто и Синсинати осъзнах колко е трудно да си световната №1 и всеки да иска да те победи. Показват най-добрия си тенис срещу теб.
Винаги съм имала проблеми заради усещането, че трябва да направя всяко нещо по идеалния начин.
Дори в ежедневието си чувствам, че трябва да изпълня всяка задача много прилежно и до края. Като чистя вкъщи, губя толкова енергия, но не мога да спра, защото трябва да е перфектно. При тренировките обикновено си тръгвам с нагласата, че не съм направила достатъчно. Трябва да се накарам насила да бъда доволна от себе си.
От друга страна, точно това желание да правя всичко идеално ме е довело дотук в момента, макар че то може да бъде и нещо много деструктивно.
Например не смятах, че съм се доказала, когато спечелих първия Ролан Гарос. Смятах, че някак случайно се е случило, просто съм била на точното място в точния момент, затова през следващия сезон си казах "Добре, сега трябва да се докажа".
И в психологически план беше ужасно в началото. Исках да играя както в Париж, но условията бяха съвсем различни, не бях играла мач от два месеца и не бях уверена. За пръв път работех с голям спонсор и чувствах напрежението - сякаш ако не постигна нещо, ще съм голямо разочарование.
Нещата се обърнаха на Australian Open, но най-тежко ми беше през онова лято на Олимпийските игри в Токио. Плаках на корта, след като загубих в два сета и ми се струваше, че хората ме съдят. После в Гуадалахара бях изхабена психически и физически и не знаех какво да правя, бях безпомощна на корта и пак плаках.
Притеснявах се как ще погледнат на мен хората, беше ме срам и смятах, че не съм шампионката, която трябва да бъда. В някакъв смисъл затова отказването на Ашли Барти предизвика толкова емоции в мен.
Имаме своите идеи и представи за нашите кариери, дошли от родителите, от тенис средите и от медиите. Но когато видях как постъпи Аш, си казах "Уау, можеш да решиш да го направиш по различен начин. В това пътуване, в което се стремиш към съвършенство, можеш понякога да си кажеш "Окей, стига толкова". Ти контролираш нещата през цялото време".
Понякога най-доброто решение е просто да не ти пука. Ако има някаква тайна зад успехите ми миналата година, тя е в свободата да не ме интересува какво мислят хората.
Това ме доведе до още два триумфа за Големия шлем и до запазването на водачеството в ранглистата. И сега, ако имам моменти на несигурност, си припомням именно този непукизъм.
На 21 съм и макар че се чувствам по-екстровертна от преди, все още понякога ми е много трудно да съм открита. Но се научих, че да криеш емоциите си е дори по-трудно. И баща ми е чудесен пример.
Малцина знаят, че той всъщност е много чувствителен. Не разкрива неговите собствени проблеми, но много лесно плаче на филми - това съм го взела от него.
Като се върна и погледна всичко, през което съм минала досега, даже оценявам още повече какво съм постигнала. Мисля, че с баща ми можем още повече да си позволим да бъдем горди от себе си. Все още не знам дали искам да съм известна навсякъде и да съм световна звезда, но съм ентусиазирана да продължавам да се развивам.
Когато спечелих US Open, вече знаех, че мога да си позволя да се насладя на момента. Основната ми мисъл беше, че съм направила нещо страхотно, че съм показала, че мога да печеля големи титли и на твърда настилка. Бях горда от себе си без да прекалявам с анализите. Не мислех за мащабите на постигнатото, а за всеки следващ мач.
Сега, когато стартирам новия сезон, съм още по-уверена, защото вярвам, че вече съм направила нещо значимо. В страната ми вече накарах хората да се гордеят и промених нещо. Искам да продължа да говоря за някои проблеми в Полша, като например за душевното здраве. Все още е необичайно някой да се реши да ходи на терапия и се надявам да помогна това да се промени.
И макар че баща ми вече не е толкова активен в моята тенис кариера, той е сред най-важните причини да правя каквото правя. Когато си спомня неговите саможертви и неговата вяра, се чувствам страшно благодарна.
По-рано тази година ходихме до Австрия с него и сестра ми на състезание от Формула 1 и осъзнах колко редки са тези възможности за нас. Колко специален е животът и как трябва вече просто да му се наслаждавам.
За пръв път от много време не усещах някакъв тежък товар на раменете си. И можех просто да съм горда.
