"Мир, радост и палачинки" - този глупав германски израз - Friede, Freude, Eierkuchen - би могъл успешно да служи за мото на Европейския съюз, що се отнася до умението да се замазват и прикриват проблемите. Изразът също така може добре да опише небрежния оптимизъм, с който повечето европейци споделиха идеята за "блестящото бъдеще на единна Европа".
Сега този оптимизъм изглежда безследно изчезнал.
С разрастването на Европейския съюз през последните 20 години европейците някак свикнаха, че партито никога няма да свърши. Практически всички нации в континента бяха поканени на фиестата, а онези, които бяха игнорирани, получиха обещание за присъединяване в по-късен момент.
Еуфорията обаче не продължи дълго.
Финансовият срив от 2008-ма и продължилата след него гръцка дългова криза бяха първите предвестници на провала.
После атаката на Русия срещу Украйна през 2014-та се превърна в най-ясния знак, че партито е приключило.
Украинците бяха окупирали центъра на Киев в продължение на месеци, за да изискат от правителството си да подпише споразумение за асоцииране с Европейския съюз. Когато протестите прераснаха в насилие и президентът избяга в Русия, Кремъл започна да откъсва парчета от Украйна, за да провали шансовете й за европейска интеграция.
Все пак новото прозападно правителство на Украйна подписа договора за асоцииране.
Не е сигурно обаче дали Европа все още иска Украйна. През април 61% от холандските гласоподаватели отхвърлиха споразумението за асоцииране с Киев, в недвусмислен, макар и незадължаващ с нищо властите, национален референдум.
Холандското "не" е емблематично за болестта на континента.
В Западна Европа възприятията за възползващите се от щедростта на континента чужденци и безотговорни лидери на ЕС подхранват националистически тенденции.
Предстоящият референдум във Великобритания за "Brexit" - дали страната да остане в ЕС или да го напусне - е най-драстичният пример.
Възходът на крайнодесните партии във Франция и Германия, където предстоят общи избори догодина, произлиза от сходно неудовлетворение от статуквото.
Хардлайнерите-националисти вече държат министерски постове във Финландия и Норвегия, а Австрия преди дни беше на ръба на това да избере първия си крайнодесен президент от Втората световна война насам.
В по-скорошните източни членки на ЕС цари сходно взаимно разочарование.
Те се бореха за бяла, християнска Европа, а получиха - бъркаща се във вътрешните им работи, мултикултурна бюрокрация. Унгария и Полша, някога вундеркиндите на демократичната трансформация на региона, сега са предвождани от политици, демонстриращи шовинизъм в стила на 30-те години.
В Чехия, родината на "кадифената революция" от 1989-та, се говори за "Czexit".
В Германия ислямофобската партия "Алтернатива за Германия" се радва на най-голяма подкрепа сред бившите източногерманци, които така и не успяха да открият гласа си в обединена Германия.
През 90-те, желанието на Германия да изнася стабилност към източните си съседи предизвика разширението на ЕС.
С присъединяването на още държави, европейската интеграция се превърна в процес, който изглеждаше и исторически, и неизбежен.
Общо погледнато, за Запада това беше начин да се реваншира за изоставянето на Източна Европа на произвола на Адолф Хитлер и Йосиф Сталин през Втората световна война.
Икономическото неравенство щеше да се заглади. Неотделимите търговски връзки и общата валута щяха да направят бъдещите конфликти невъзможни.
Сега машината за позитивизъм, която представляваше Европейският съюз, изглежда провалена и отвътре, и отвън.
Украинците, първите европейци, загинали със знамето на ЕС в ръка, са най-отзад на опашката. Перспективите за членство на балкански държави като Албания и Сърбия са също почти толкова далечни.
Турският президент Реджеп Таип Ердоган използва бежанската криза, за да издейства отстъпки от Европейския съюз, за членство в който кандидатства неговата страна.
Що се отнася до Русия, Владимир Путин приема 28-членния съюз като съперник, способен единствено на саморазрушение.
Обещанието за единна Европа изглежда е свършило.
Либералната демокрация - дори в родината й, Англия - изглежда слаба и неспособна, а германското високомерие е виновно до голяма степен за това.
Политическата класа на Германия след обединението започна да се стреми към европейска интеграция с любопитна комбинация от икономически империализъм, културна арогантност и искрено разкаяние за нацистките престъпления в Източна Европа.
Тази по-добра и мека Германия обаче се оказа, че ни най-малко не е изгубила амбициите си.
Вместо да доминира Европа чрез военна сила, тя задейства законите на пазара и демократичната почтеност, отстоявани в продължение на две поколения.
Изискването новите членки да споделят демократичните му ценности беше резонно право на Европейския съюз.
Това също така беше и интелигентен начин да бъдат убедени бивши комунистически диктатури да реформират политическите си и законови системи.
И все пак ценностите не могат просто да се вкарат в закони.
Бежанската криза подложи тези ценности на изпитание.
Днес източноевропейците са почти единодушни в отхвърлянето на новопристигналите имигранти. Има обаче и твърде много хора в Дания, Германия и Франция, които разсъждават по същия начин.
Германският канцлер Ангела Меркел заслужава признание за усилието да избегне хуманитарна катастрофа в Европа, въпреки това оставяйки границите на страната отворени.
В противен случай никой не може да каже докъде би стигнал унгарският агресивен премиер Виктор Орбан в контрамерките си срещу бежанците, опитващи се да навлязат в държавата му.
Само Германия се оказа достатъчно богата и силна, за да спаси тези хора.
Призивите на Меркел за "европейска солидарност" в приютяването на бежанци обаче като цяло ударят на камък. В крайна сметка Германия не демонстрира същата солидарност няколко месеца по-рано, когато Италия и Гърция бяха заляти от хиляди мигранти, пристигащи по бреговете им. Законите за връщане на търсещите убежище в "безопасни трети държави" бяха замислени да ги удържат далеч от богатите северноевропейски държави.
Когато Меркел реши да отвори врати за бежанците от войната в Сирия, намиращи се в Унгария, едностранното й действие изненада съседите й.
Което означава, че автопилотът на Европейския съюз работи, когато небето е чисто, но във време на вълнения - гръцки дългове, руска агресия, бежански преселения - Европа има нужда от предводител.
Меркел пое контрола, не защото е естествен лидер, а защото е начело на най-могъщата страна в Европа.
Тя е прагматик и предприема прагматични стъпки за справяне с проблемите. Канцлерът често обяснява решенията си като "alternativlos" - безалтернативни. Точно както нямаше алтернатива да бъдат подкрепени финансово гърците през 2015-та, или нямаше алтернатива на Путин да не бъдат наложени санкции, така и затварянето на границите на Германия никога не е било възможен вариант за Ангела Меркел.
Според канцлера бежанците могат да бъдат спрени да стигнат до прага на Германия, единствено като бъде спрян потокът им от мястото на първоизточника - а именно, като се сключи споразумение с Ердоган да задържа всички мигранти, пресичащи Турция.
Дилемата на германското лидерство е, че когато Берлин действа решително, той бива обвиняван, че действа сам. Но пък когато се поколебае, останалата част от Европа се дърли и не прави нищо.
Германците откриват това, което американците научиха след Втората световна война: каквото и да правиш (или не правиш) - някой ще те мрази за това.
Историческото бреме на нацизма в Германия прави лидерството й в Европа още по-трудно.
Лидерството не е въпрос единствено на готовност на една страна да застане начело. То изисква и хора, които имат лидерски качества. Проблемът на Европа сега е, че тя няма визионери, които да знаят накъде трябва да поеме континентът.
Когато Съветският съюз започна да се разпада в края на 80-те години, лидерът на Кремъл Михаил Горбачов имаше смелостта да си представи една Европа, която не е разделена.
След падането на Берлинската стена, френският президент Франсоа Митеран и германският канцлер Хелмут Кол насочиха Европа в посока обединение.
Вацлав Хавел, драматургът-дисидент, който стана първи посткомунистически президент на Чехия, вдъхнови милиони хора в Европа.
А Меркел - по подразбиране лидер на Европейския съюз, не вдъхновява почти никого.
А най-големите й противници са Путин и Ердоган, които имат обща визия за една изостанала и ретроградна Европа, в която обаче желаят да живеят.
Когато Барак Обама посети Германия през април, той се опита да насърчи домакините си.
Той им напомни, че Европейският съюз "остава надежда за мнозина и необходимост за всички". Обама също така предупреди, че ако Европа започне да се съмнява в себе си, тя дава сила на враговете на демокрацията по цял свят.
А когато Air Force One отлетя от континента, Меркел отново бе оставена сама срещу проблемите на Европа.
А при настоящите съмнения, че кандидат-президентите на САЩ имат каквато и да е полезна стратегия, която да подкрепи европейските съюзници, не е сигурно дори дали канцлерът ще може да разчита на Америка и за в бъдеще.
