Защо пропадна иранската ядрена сделка

Какво се обърка? Защо не се отвори шампанското във Виена? След много шум, драми и напрежение, защо единственото, което може да бъде показано на света, звучи половинчато: "Близо, но не съвсем". Става дума за прословутата атомна бомба на Иран.

Краят на преговорите по ядрената програма на Техеран бе отложен за следващото лято, когато би трябвало да има изход. Разговорите предстои да бъдат възобновени през декември. Въпреки че критиците на споразумението ще крещят оглушително, че това удължаване на сроковете само засилва позициите на Иран, все още е възможно да се намери начин да се стигне до цялостно споразумение.

Защо това нямаше как да се случи до 24 ноември?

Както вече коментира Джон Кери, допълнителното време няма да улесни нещата. Разминаването в позициите досега беше огромно, подозренията също, а политиката - доста сериозен ограничаващ фактор. Всичко това се знаеше предварително. Надали американските преговарящи са осъзнали в последния момент, че пълноценното споразумение изглежда като прекалено амбициозна цел.

Но дали цялото начинание е обречено от самото начало? Или е трябвало просто повече време, за да се стигне до споразумение? Или е имало нещо погрешно в самата структура на предложената размяна: същински предварителни отстъпки от Иран срещу постепенно премахване на санкциите?

Всеки, който е участвал в сложни преговори, е виждал какво се случва, когато преговарящите се стремят прекалено да наложат своите условия. При всеки преговори, хората на масата тръгват с хипотези за другата страна, които реалността скоро подлага на изпитание - аналитични реалности, които или се сбъдват, или не.

Ето четири погрешни (или предстоящи да се реализират) хипотези, които са накарали иначе талантливите американски преговарящи да смятат, че е възможно цялостно споразумение.

1. Истинският лидер не е политик, а духовник

Президентът и външният министър на Иран може и да са умерени, но не са свободни агенти и не работят за САЩ. Иран е авторитарна държава - и все пак има реален политически живот, включващ сериозно разделение по върховете, в низините и центъра. Но сред всичкото гадаене, едно нещо е категорично очевидно, дори за безкрайно невъзприемчивите: на върха на тази пирамида стои остаряващата теокрация, начело на която е върховният ирански лидер аятолах Али Хаменей - върховният арбитър по всички държавни въпроси.

Президентът Хасан Рухани дойде на власт след твърдолинейния Махмуд Ахмадинеджад, обещавайки "благоразумие и надежда" - и дори написа коментарна статия за Washington Post, озаглавена "Време е за ангажимент". Но тези сондажи идват с благословията на иранския елит: Хаменей бе дал на президента необходимата свобода, за да се стреми към цялостно споразумение.

През септември 2013, когато Рухани се подготвяше за първото си посещение в Ню Йорк, върховният лидер призова за "героична мекота" по ядрените въпроси, подчертавайки, че не се противопоставя на "коректна дипломация".

Хаменей е човекът с последната дума в целия този процес - задаващ ясни граници, които никога не бива да бъдат прекрачвани. Външният министър Зариф заяви през септември по време на реч пред Съвета за международни отношения: "Естествено, че имаме плурализъм на мненията в Иран и хората имат различни позиции, но имаме единна външна политика. Ето защо според иранската конституция общата рамка на външната политика се определя от лидера, така че да нямаме вътрешни разминавания за външната политика".

Ако съдим по миналото, Хаменей и консервативните му съюзници не се колебаят да държат на къса каишка умерените политици, които има шанс да си позволят волности

Това вече се е случвало по време на реформисткото управление на Мохамед Хатами, който бе наричан "аятолах Горбачов", след като спечели изборите през 1997. За времето на неговото управление всеки негов ход се блокираше от вътрешна "пета колона", което накара Хатами да подхвърли, че правителството му "е издържало средно на една национална криза на всеки 9 дни".

Например след като Хатами призова в началото на първия си мандат в интервю за CNN за "диалог между цивилизациите" със Запада, Върховният лидер грубо отхвърли подобно разведряване. "Преговорите със САЩ не носят никаква изгода за нас и са вредни," заяви Хаменей. "Нямаме нужда от преговори или отношения със САЩ. Режимът в САЩ е враг на Ислямската република".

В крайна сметка Хатами - не Хаменей или неговите последователи - плати висока цена за този авантюризъм: по време на управлението му реформистките вестници бяха забранени, един от най-близките политически съветници на Хатами бе убит, а 24 командири на Иранския революционен гвардейски корпус разпространиха отворено писмо, в което го обвиниха, че води Иран към "анархия".

Да не забравяме, че именно Рухани подаде оставка като главен преговарящ на Иран след сблъсъци с новоизбрания президент-хардлайнер Махмуд Ахмадинеджад през 2005; според запознати източници Върховният лидер активно е подкрепял кандидатурата на Ахмадинеджад. Когато реформистите и умерените сили изпаднаха в немилост, Рухани бързо изгуби позициите си на преговарящ.

Така че Рухани и Зариф - точно както и техните предшественици - са на къса каишка и не правят нищо на своя глава.

2. Иран се нуждае от споразумение

Нуждае се, няма спор, но дали на всяка цена? Постигането на споразумение при преговори изисква не само бързина, но и това двете страни да са на една и съща вълна, или поне часовниците им да са добре сверени. Американското усещане за време се отчита в периоди от 4 или 8 години, и е базирано на избори и политика; иранският часовник е с по-отворен край.

Част от тази гъвкавост е свързана с факта, че колкото и да се чувстват под натиск тези, които желаят споразумение, Иран е демонстрирал забележителна способност да се съпротивлява на икономически натиск и да се адаптира и към налагането на санкции, и към спадащите цени на петрола. Санкциите може да са довели моллите на масата за преговори, но това не означава, че те могат да ги заставят да се съгласят на неизгодно за тях споразумение.

Техеран е доста ловък в намирането на вратички, с които да намалява ефекта от санкциите, и "икономиката на съпротива" на Хаменей е нещо повече от просто революционна реторика.
През август New York Times съобщи, че Ислямската република е намерила начин да заобиколи санкциите срещу износа на петролни продукти за Китай и други азиатски страни.

Според "митнически данни" от Иран, страната в последните месеци е изнасяла 525 000 барела дневно свръх лек петрол, известен още като "кондензати" - над 2 пъти повече, отколкото преди година.

В последните три месеца продажбите са донесли допълнителни $1.5 млрд. - което означава около $6 млрд. годишно - на база ирански търговски статистики и пазарни цени.

Това не звучи никак зле за страна, която е обект на санкции. Същия месец Москва и Техеран сключиха и рамково споразумение за размяна на петрол за стоки на стойност $20 млрд.
Има нови индикации, че икономиката на Иран се възстановява - макар и с доста бавни темпове. Според CNBC, през второто тримесечие на 2014, "БВП на Иран е бил положителен за първи път в последните 2 години и половина, повишавайки се с 2.5%".

3. Интересите са по-важни от гордостта

Възможно е. Но честта и достойнството са нещо, с което трудно може да се пазариш. Върховният лидер на Иран постоянно обвързва въпроса за ядрените проекти с постоянния стремеж на Ислямската република към запазване на личното достойнство. И Хаменей приема това много лично.

Вътрешен документ на Международната агенция за атомна енергия от 2009 г. описва среща на високо равнище през април 1984 г. в президентския дворец в Техеран, на която Хаменей - тогава президент на Иран - отстоява решението на тогавашния върховен лидер аятолах Хомейни да се стартира програма за разработка на ядрено оръжие.

Тогава Хаменей е заявил: "Това е единственият начин да защитим самата същност на Ислямската революция от заговорите на враговете й, особено от САЩ и Израел, и да я подготвим за появата на имам Мехди." Бившият президент след това заявява, че "ядреният арсенал ще послужи на Иран като сдържащ фактор в ръцете на воините на Аллах".

Да се върнем сега отново в 2014, и след десетилетие на неуспешни преговори за ядреното оръжие и дори фатва срещу ядреното оръжие ще видим, че Хаменей все още публично отстоява същата позиция - сега ориентирана към поддържане на стратегическа ядрена отбрана, под прикритието на гъвкава "гражданска" програма за ядрена енергия.

През май той описва залозите: "Логиката и здравият разум повеляват Иран, за да премине през регион, пълен с пирати, да се въоръжи и да има способността да се отбранява... Сегашният свят е пълен с крадци и грабители на човешка чест, достойнство и морал, разполагащи с познания, богатство и власт. Под маската на претенцията за хуманизъм те лесно извършват престъпления и предават човешки идеали, и започват войни в различни части на света".

Върховната значимост на въпроса за ядрената програма е достигнала и до населението. Когато Gallup прави проучване в началото на 2013 сред обикновени граждани на Иран дали си заслужава да се продължава развитието на програмата за ядрена енергия на Ислямската република, почти две трети - 63% - отговарят положително.

Това обяснява защо Техеран избира да страда под тежестта на мащабните икономически санкции, налагани от подозренията на Запада, че тайно разработва атомна бомба.

Според оценка на фонда "Карнеги" през 2013 г., ядрената програма на моллите е донесла на страната над $100 млрд. загуби от пропуснати чуждестранни инвестиции и износ на петрол. Ако погледнем нещата в перспектива: преди последната вълна от ограничения на износа на петрол през 2012, Изследователската служба на американския Конгрес е констатирала, че приходите от петрол "генерират около 20% от БВП на Иран, около 80% от валутните му приходи и около 50% от държавните му доходи".

Тези стойности със сигурност са засегнали икономиката, но не са повлияли никак на ядрените амбиции - и на стремежа страната да разполага с ресурс за обогатяване на уран в индустриални мащаби.

Тъй че засега мисията за отстояване гордостта, честта и достойнството очевидно надделява над националните интереси.

4. Rolling Stones винаги са прави

Не и този път. Понякога просто протакаш заради това, което желаеш, а не заради това, което ти е нужно.

Американските преговарящи се надяваха да намерят неуловима неутрална територия, на база която да конструират типа баланс на интереси, необходим за стабилно дълготрайно споразумение. Може обаче да се окаже, че ограниченията на вътрешната американска политика - особено сега, с контролиран от републиканците Конгрес - ще направят почти невъзможно постигането на споразумение. А може да е налице и нещо още по-фундаментално: стратегическо разминаване.

Америка не е в състояние да ликвидира ядрения капацитет на Иран, така че работи по ограничаването му, печелейки време. Иран пък се опитва да запази колкото може по-голяма част от този капацитет, облекчавайки и елиминирайки икономическия натиск.

Реално няма крайно състояние - нито по ядрените въпроси, нито по санкциите. Така че всякакво всеобхватно споразумение по дефиниция е в най-добрия случай временно

А това просто не е вероятно да се случи в сегашната силно напрегната и изпълнена с подозрения политическа среда, независимо колко умерени и добронамерени са преговарящите.

Реалността е, че Иран добре знае какво иска: да запази максимално много от възможностите си за създаване на ядрено оръжие и да се освободи от колкото може по-голяма част от режима на санкции. Моллите възприемат статута на Иран като ядрена държава като защита срещу смяна на режима, а и като отговарящ на регионалния статут на страната като велика сила. И те продължават да желаят същото.

Иран не е готов - засега - да се примири с това, което му е нужно, за да постигне споразумение. Същото важи и за Америка. Трудно е да вярваме, че допълнителни шест месеца по някакъв начин ще решат този проблем.

Новините

Най-четените