Когато говорим за днешна Русия, църквата и държавата са неразривно свързани, руската набожност в своя специфичен вид е станала знакова при анализите на обществото там. Сега обаче за по-младите руснаци това малко по малко започва сякаш да се променя.
Преди няколко седмици в четвъртия по големина град в Русия, Екатеринбург, се проведе извънреден протест. Сериозно множество от местни жители се събра на демонстрация срещу плановете на градската управа да построи нова голяма църква в парк в центъра на града.
И въпреки заплахите, арестите и неодобрението на регионалните и федералните политици, както и на самата Руска православна църква с целия й авторитет и влияние, протестиращите успяха да постигнат своето.
Местният губернатор Евгений Куйвашев се съгласи в края на май, че строителната площадка ще бъде преместена след проучване на общественото мнение, което показва, че 74% от жителите на града се противопоставят на плановете. Още преди това президентът Владимир Путин беше казал, че ще одобри решението от евентуален референдум, въпреки че очевидно не очакваше чак такъв голям процент от хората в града да са срещу построяването на църквата.
Това е само последният от редица знаци, които показват, че нещата в Русия се променят, що се отнася до въпроса за Църквата, обществото и отношенията между тях. Неотдавнашно проучване на общественото мнение сочи, че 79% от руснаците смятат себе си за православни християни.
И въпреки това протестите в Екатеринбург бяха много по-яростни, а самите протестиращи много по-кардинално настроени, отколкото се видя при големите социални протести в страната в последно време.
Да протестираш срещу изграждането на църква при смяната на режима и края на СССР би било немислимо (и дори рязко анатемосано).
В това време на промени Църквата е един от символите на прераждането на Русия и на борбата срещу комунистическата власт. Тогава все още обществото си спомня за хилядите разрушени църкви и множеството свещеници, които са хвърлени в затвора или екзекутирани от съветската власт.
Настроението на промяната на епохата на Перестройката и усещането за разплащане с комунистическа партия бяха обобщени от грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе във филма "Покаяние", определян за един от знаковите филми на времето си. Филмът излиза през 1987 г. и същата година печели Голямата награда на филмовия фестивал в Кан.
В самия край на лентата една възрастна жена пита непознат дали е на правилния път за църквата. Непознатият отговаря отрицателно, а старата жена отвръща с друг въпрос: "Каква е ползата от пътя, ако не води до църква?"
Това е и общоприетият консенсус на епохата - пътят към църквата е същият като пътя към свободата и просперитета. Във време, в което хората от бившия Източен блок с радост поглъщат всички нови стоки, филми, музика, книги и т.н., недостъпни преди това по време на комунистическата власт, свободният достъп до църквата, който след това няма да води до неприятни разговори с КГБ, се превръща в символ на това да си свободен.
Символ, който за самите руснаци е по-могъщ от McDonalds и Coca-Cola, най-вече защото е собствен за страната. Той позволява на хората да загърбят величието на СССР като идея и да се обърнат към това на Царска Русия.
В същото време църквите са и символ на противопоставянето срещу комунизма. Затворени и дори разрушавани през годините, през Перестройката те са отворени наново и дават смисъл и вяра на новите руснаци.
Така късната съветска интелигенция, която се бори с комунистическото управление, намира обща кауза с традиционните религиозни вярващи в изискването за свобода на религията, наред със свободата на словото и свободата на събранията. Така в Русия става напълно нормално да бъдеш либерален и религиозен. Да се отвори нова църква, ако това е възможно, става символ на това да забиеш още един пирон в ковчега на съветската власт.
Протестната култура от онова време е пропита с религиозни образи. Интелигенцията почита поетите от Сребърния век на руската култура като Осип Манделщам и Борис Пастернак, които сами са вярващи и са писали стихове за духовното възвисяване по време на църковната служба.
Църквата също се променя по това време - от място, запазено за старите хора и жените, през 90-те църквите се пълнят с млади и бунтовно настроени хора. За много от тях участието в църковните служби, постът и молитвата у дома се превръща в акт на борба срещу конформизма, протест срещу наложения от предишната власт и предишното време партиен атеизъм.
Но все пак тази "романтична история" между Руската православна църква и протеста започна да се срива малко по малко.
Руските църковни власти така и не се опитват да се ангажират новите си енориаши в сериозен разговор за съвременния свят. Вместо това те ги засипват с канони и правила за обличане, правила и начин на постене и т.н. А най-крайните форми на създаване на социален диалог са неделните училища, семинари за икони и организирането на православни хорове.
Така големите социални теми за страната като огромната корупция, възхода на мафията, политическите промени и т.н. останаха извън официалния поглед на Църквата. Нямаше и дебат за езика и значението на литургията, за значението и мисията на църквата в съвременния свят или за по-голямото участие на миряните в службите.
И онези новооткрити християни, които са искали Църквата да се отрече от богатствата си или поне да ги насочи за справяне с проблемите на бедите и потиснатите, са останали неприятно изненадани и разочаровани.
Вместо с хората, епископите предпочитат да се заемат с реконструкции на църкви и големи катедрали като царската катедрала "Христос Спасител" в центъра на Москва, построена, за да отбележи победата на Русия над Наполеон, но разрушена от заповедите на Йосиф Сталин през 1931 г. Така на свещениците далеч по-интересни им стават новия политически и бизнес елит на страната и особено амбициозния кмет на Москва по това време Юрий Лужков.
През новото хилядолетие, Русия е доминирана от личността на президента Владимир Путин, а църквата и държавата задълбочиха симбиотичните отношения от царските времена. Това води до завършването на проекта за възстановяването на позлатената катедрала "Христос Спасител" на мястото на най-големия московски плувен басейн, изграден на нейно място. Първо църква, после басейн, после пак църква.
Сегашното ново поколение градски интелектуалци вече има сериозна дилема, появяваща се все по-често онлайн, дали онзи огромен басейн все пак не е бил по-полезен за московчани.
За тези млади руснаци проблемът е не толкова Църквата и вярата, колкото срастването между православието с властта на Кремъл и едва ли не божественото легитимиране на управлението в момента.
Демонстрациите сега са в известен смисъл повторната проява на онзи постсъветски порив за културно и политическо прераждане, който поставя Църквата в това й силно положение. Сега обаче протестите отхвърлят православното духовенство заради неговата архаичност и подвластност на Кремъл.
За най-младите руснаци, които са свикнали с онлайн общностите и виртуалната комуникация, каменните сгради на църквата предлагат много малко от нещата, които ги вълнуват. И да, младите се определят като православни християни, но просто не намират това християнство в църквите.
За младите са важни актуални теми от обществения и културния живот на Русия, но такива неща рядко се превръщат в тема за свещеници и духовни служители.
Колкото до връзката между младия и протестен дух в Русия и църковния клир, тя вече е скъсана. Сегашната протестна култура на критика към властта заради ниския социален стандарт, контрола върху свободата на словото и пълната пропаганда, поставя ядосаните млади от едната страна, а Църквата, подкрепяща безусловно Путин и Кремъл - от друга.
Събитията в Екатеринбург показват това. Демонстрантите до голяма степен се противопоставят не на строежа на една нова (и красива) сграда, а на изпадането на духовенството в тотална зависимост от Кремъл.
Все по-често този разрив ще си проличи и в политиката. А противопоставянията между протестиращи и духовенството ще се появяват във все повече случаи.
