"Ние тичахме, и тичахме, и тичахме. Без да спираме, без да се обръщаме назад. И тогава стигнахме до ръба на скалата, откъдето вече нямаше накъде да продължим. Казах на Виляр, че трябва да скочим, но той се забави, поколеба се. Аз обаче скочих. Тялото ми удари водата в секундата, когато онзи застреля брат ми в главата."
През лятото на 2011 г. Торье Хансен е на 14. Родителите му разрешават да отиде на летния лагер, организиран от Работническия младежки съюз на остров Утьоя на около 50 км от Осло, само защото по-големият му брат Виляр е обещал да го пази.
Тогава братята няма как да знаят, че на острова ще се случи нещо толкова немислимо, което не би могъл да роди мозъкът дори на най-добрия писател на хорър трилъри.
На 22 юли 32-годишният крайнодесен екстремист Андерс Брейвик първо атакува с коли-бомби сгради в правителствения квартал на Осло, а след това, дегизиран като полицай, напада младежкия лагер на Утьоя, където с карабина и полуавтоматичен пистолет разстрелва 69 деца, повечето на 15-16-годишна възраст.
"Когато чух изстрела, изведнъж мозъкът ми превключи на режим оцеляване. В един момент забравих всичко, дори Виляр, и се фокусирах върху това да спася собствения си живот. Бях сигурен, че ако доплувам до някоя цепнатина в скалите, той ще ме намери и двамата ще продължим заедно бягството си от смъртта.”
Въпреки изстрелът в главата, Виляр Хансен оцелява като по чудо, след като лекарите цяло денонощие се борят за живота му. Години след масовото убийство на Виляр му се иска да не беше оцелял. Нито пък на по-малкия му брат Торье.
Чувството на безнадеждност и безпричинният ужас продължават да преследват и до днес не само двамата братя, но и още много от оцелелите на 22 юли. При голям процент от тях посттравматичният стрес се изразява и в хронични физически болки. Въпреки че досега държавата е изплатила обезщетение на повече от 1200 души, засегнати по някакъв начин от атентатите преди осем години, изглежда, че парите по никой начин не могат да компенсират травмата от преживения ужас.
"Стрелбата спря в един момент и настъпи затишие. Бях успял да доплувам до една лодка и хората в нея ме издърпаха на борда. Тогава Брейвик явно ни е забелязал и отново започна да стреля неконтролируемо в посока на лодката. В този момент реших, че ще е по-добре да се хвърля отново във водата, понеже не виждах друг изход. Напълних дробовете си с въздух и се гмурнах. Това спаси живота ми за втори път."
Торье мълчи няколко секунди, след което добавя глухо: "И какво от това! И без това повече никога няма да бъда същият като преди това да се случи."
Торье Йенсен и още трима оцелели застават пред камерата, за да разкажат за преживяното, както и за живота си след 22/7 в най-новия филм за събитията от този ден Reconstructing Utøya ("Възстановката 'Утьоя").
Вече 22-годишният младеж с бебешки гладко лице и яркорижи коси казва, че се е съгласил да участва в проекта с чисто терапевтична цел. Той смята, че ако говори за преживяното, ще успее поне отчасти да се освободи от натрапчивите мисли.
През годините други оцелели също са излизали пред медиите, за да разкажат как се справят (или не успяват!) с живота си след атентата. Според едно проучване, проведено от Националния научен център за насилие и посттравматичен стрес през пролетта на 2017 г., на много от пострадалите и техните семейства не е била предложена своевременна психологическа помощ, което е и главната причина за това жертвите да страдат от депресия и хронични болки вече години наред.
Действително държавата е опитала да направи необходимото, назначавайки човек за контакт по общини, към когото жертвите са могли да се обърнат при нужда от помощ. След не повече от година обаче този тип "социална дейност" била закрита и жертвите били оставени сами да се справят, който както намери за добре.
27-годишният оцелял Адриан Пракон казва, че животът му в момента е отличен пример за това колко зле могат да се развият нещата впоследствие.
"В началото ми беше трудно да моля за помощ. Скоро обаче започнаха проблемите", разказва той.
През есента на 2011 г. Пракон се среща в затвора с нападателя Брейвик и представител на прокуратурата. Същата вечер Пракон пребива двама души в пъб в Осло. Младежът е изправен пред съда, който обаче преценява, че нападението е реакция на посттравматичен стрес и го осъжда само 180 часа общественополезен труд.
От 2011 г. насам Пракон е безработен. Казва, че все не успява да събере счупените парчета на живота си. "Не мога да се съсредоточа да върша каквото и да е, защото каквото и да захвана, изведнъж ме връхлита споменът за преживяното и цялото ми тяло буквално се вкоченява. Когато в един момент реших да потърся помощ обаче, нямаше къде да я получа. А и май вече беше твърде късно."
Голям брой от оцелелите младежи развиват тежка алкохолна зависимост в опитите си да се преборят с травмата от преживяното. Такъв е случаят с 25-годишната Вероника Фюрули от северния град Финснес. Тя оцелява, след като също като Торье се хвърля в морето и успява до доплува до безопасно парче земя, където Брейвик не успява да стигне по сушата. Пред журналист от националната телевизия NRK Вероника разказва как се е стигнало до алкохолизирането й.
"Върнах се от Утьоя у дома през август - точно по времето на летния фестивал, когато е много хубаво. Има въртележки, концерти на открито и се лее много алкохол. Така че когато пиех бира след бира, на никой не му правеше впечатление. Лошото страна, когато празненствата свършиха, лятото също, а аз продължих да се наливам. И как не! Установих, че мога да заспя, само ако съм наквасена. А и само като пиех, не мислех за това, което ми се беше случило", разказва тя.
След две години Вероника започва да усеща ужасните последствия от злоупотребата с алкохола.
Зависимостта й повлиява негативно на отношенията с майка й и на оценките й в училище, а скоро и тялото й се предава. Положението се подобрява, едва след като Вероника започва да посещава групови сесии с младежи със същите проблеми.
И сякаш преживяното от тези деца по време на и след масовото убийство не им стига, ами точно преди година трябваше да минат и през още един ад.
През юли 2018 г. някои от оцелелите започват да получават анонимни имейли, в които недвусмислено се изразява съжаление, че развоят на събитията от 22/7 не е бил различен. Ето какво се казва в някои от анонимните послания:
"Мисля си, че щеше да е по-добре за нас, ако не беше оцелял. Жалко, че Брейвик не се е целил по-точно!"
"Надявам се, че догодина ще лежиш под Утьоя :), ш*баняк такъв. Срамота е, че Брейвик те е оставил жив. Но и без теб човекът свърши добра работа."
През април т.г. шефът на Отдел "Престъпления от омраза" към полицията в Осло Моника Лилебакен съобщи пред медиите, че служители на отдела са задържали един от заподозрените за изпращаните заплахи - 60-годишен мъж от Осло. В хода на разследването се установява, че в продължение на три десетилетия мъжът е изпращал на набелязани жертви заплашителни писма и пакети, съдържащи животински екскременти, цигарени фасове и други отпадъци.
Какво ще се случи с другите заподозрени по случая предстои да видим.
И ако този финал ви се струва повърхностен, малко в стил "седим си тук и гледаме поредния сериал с убийство, разследващи детективи и неочаквани обрати", ще ви кажа само едно нещо: Злото никога не спи. И утре то може да почука на всяка врата. Дори на вашата.
Вуче, за чий к.. ни занимаваш с тази история? Малко ли са ти българските кошмари, та ни пробутваш норвежките бълвочини?