Ако четете критиците на рамковото споразумение на Обама по ядрените въпроси, ще видите често да се споменава "революционната" външна политика на Иран.
Миналия петък в New York Times Дейвид Брукс заяви, че "споразумението на Обама с Иран всъщност е огромен рисков залог върху естеството на иранския режим.
Дали те все още фанатично вярват в революцията си и дали ще използват богатството си след санкциите, за да дестабилизират региона?"
Миналата седмица в Wall Street Journal, Хенри Кисинджър и Джордж Шулц предупредиха, че "представителите на Иран (включително Върховният лидер) продължават да изповядват революционна антизападна концепция за международния ред".
Миналия месец в редакционна статия, в която се твърдеше, че е добре Америка да бомбардира Техеран, Джошуа Муравчик предупреди, че "Иран цели да разпространява своята революция в Близкия изток и извън него".
Колкото повече се замисляте, толкова по-неубедително звучи всичко това.
Дори и да приемем, че външната политика на Иран е "революционна", това не ви казва нищо по въпроса дали е било мъдро да се договаря рамковото споразумение по ядрените въпроси.
Колкото по-революционна е външната политика на Иран, толкова по-нежелателно е за Иран да получи ядрено оръжие.
Но и двете страни в сегашния дебат искат да попречат на Иран да се сдобие с ядрено оръжие; аргументът им е за това дали рамката, договорена в Лозана, прави тази перспектива по-вероятна или по-невъзможна.
Изтъкването на революционната същност на Иран с други думи не ви убеждава дали да подкрепите настоящите преговори, а само ви разкрива, че залозите са много високи.
От друга страна, има нещо странно в епитета "революционен", използван от Брукс и Муравчик.
В крайна сметка не аятолах Хаменей изпрати стотици хиляди войници, за да свалят арабски режим с надежда да разпалят революция в Близкия Изток.
Световният лидер, който го стори, беше Джоржд Буш-младши, с ентусиазираната подкрепа точно на Брукс и Муравчик.
Оттогава насам неоконсерваторите често критикуват Обама, че не се стреми достатъчно агресивно към революции в Иран, Сирия, Куба и Русия.
Очевидно, американската революционна идеология е различна от тази на Иран. Но това само подчертава проблема.
Критикуването на Иран за износ на тирания или теокрация, или тероризъм, има смисъл. Критикуването му за износа на "революция"- не.
По-важното е, че външната политика на Иран - макар и определено не безобидна - е много по-нереволюционна, отколкото твърдят критици като Брукс, Кисинджър и Муравчик.
Да започнем със Сирия. Могат да бъдат казани много негативни неща за подкрепата на Иран за Башар ал Асад - но "революционна" тя не е.
Google дефинира "революция" като "насилствено сваляне на правителство или социален ред и замяната им с нова система".
Това искат Саудитска Арабия и Катар: да заменят Асад с ръководено от сунитите правителство, което да е техен съюзник. Това иска "Ислямска държава": да изтрие Сирия от картата и да я замени с халифат.
Предполага се, че това искат и хора като Брукс и Муравчик: замяна на Асад с про-американска демокрация.
Иран, обратно, подкрепя диктатор, който е на власт от 15 години. Той не се стреми към "насилствено сваляне на правителство или социален ред и замяната им с нова система". Всъщност Иран се опитва да го предотврати.
Политиката на Иран в Ирак също не изглежда особено революционна.
През 2003-та, САЩ донесоха революция в Ирак.
Администрацията на Буш свали Саддам Хюсеин и проведе избори, които доведоха на власт шиитското мнозинство в страната. Оттогава САЩ се опитват да удържат шиитите на власт (доколкото това е нужно за демокрация), без да им позволяват да се отчуждят толкова от сунитите и кюрдите в Ирак, че страната да се разпадне.
До голяма степен и Иран прави същото - не защото лидерите на Иран се вълнуват от демокрацията, а защото шиитите са по-проирански настроени. Революционните сили в Ирак в момента са "Ислямска държава", които се стремят да превърнат Ирак в халифат, и в доста по-безобиден смисъл - кюрдите, които искат да създадат своя собствена държава.
Подобно на САЩ, Иран се опитва да поддържа реда след Саддам.
Въпреки че Техеран понякога е разпалвал сектантските напрежения в Ирак, Али Вез от Международната кризисна група напомня, че Иран има добри отношения с кюрдите, на които е помагал в борбата им срещу "Ислямска държава".
Иран също така опита (неуспешно) да убеди бившия президент на Ирак Нури ал Малики да не дискриминира сунитите в страната и да не предизвиква гражданска война.
Саудитска Арабия, обратно, подкрепя предимно сунитската фракция "14 март", която се зароди като реакция на убийството през 2005 на бившия премиер Рафик Харири.
Иран определено иска "Хизбула" да упражнява влияние в страната - но единствената причина, поради която Ливан се удържа в последните години, въпреки предсказанията, че ще последва Сирия в гражданската война, е че нито Иран, нито Саудитска Арабия се стремят към революция там.
Обратно, и двете държави изглежда са приели, че за да не се разпадне Ливан, те трябва да оставят на представители на противника място на масата за преговори.
През 2013-та например Иран и "Хизбула" допуснаха про-саудитския кандидат Тамам Салам да стане премиер на Ливан.
"Саудитска Арабия, Иран и САЩ работят за предотвратяване на експлозивно развитие на кризата в Ливан," коментира миналата есен Хилал Кашан, професор по политология в Американския университет в Бейрут пред в-к "Daily Star".
Няма спор, външната политика на Иран е по-революционна в Йемен и Израел.
В Йемен, Иран финансира и въоръжава бунтовниците хути, опитващи се да поставят свой човек на мястото на бившия президент Абд-Рабу Мансур Хади.
Но, както обяснява Адам Барън от Европейския съвет по външна политика, "Хути не са били създадени от Иран - и нещо повече, те не са контролирани от Иран.
Това е група, съществуването на която се корени в местни йеменски проблеми".
Самата подкрепа на "Хути" може и формално да прави действията на Иран в Йемен революционни, но ролята на Техеран в конфликта все пак е по-слаба от тази на Саудитска Арабия, която бомбардира южния си съсед и устройва блокада на пристанищата му.
Накрая, Иран не иска Израел въобще да съществува; това вече прилича на нещо революционно (да не кажем страховито).
Но дори и в този случай Иран е предпазлив за средствата, които използва, за да постига бунтовните си цели. Той подкрепя "Хизбула" и в по-малка степен "Хамас", но не тласка съюзниците си-терористи да тръгват на свещена война срещу Израел независимо от последствията.
По думите на Полак, "не виждаме иранците да тласкат "Хизбула" да прави безумия".
Иран иска лидерите на Израел да знаят, че чрез своите протежета той може да пролее кръвта на еврейската държава.
Но Иран ограничава тези си протежета, така че да не позволи на враждата им с най-могъщата държава в Близкия Изток да излезе от контрол.
През януари например, израелски удар в Сирия уби ирански генерал и син на бивш военен лидер на "Хизбула". Според в-к "Аарец", Израел апелира към Иран за сдържаност и "Хизбула" ограничиха ответния си удар, удържайки конфликта от неконтролируемо задълбочаване.
Иранските лидери може да наричат външната си политика "революционна", точно както американските президенти претендират, че външната политика на САЩ винаги е мотивирана от вярата в "свободата".
Но въпреки че Иран със сигурност се стреми да ограничи влиянието на Америка в Близкия Изток - поне докато Иран и САЩ остават врагове - тези му действия се ръководят повече от политика на силата, отколкото от месианска идеология.
И рядко Техеран действа безразсъдно.
Той не сваля режими и не започва войни, когато има по-лесни и евтини начини да постигне целите си. И с развитието на преговорите по атомните въпроси, това е принцип, към който САЩ - въпреки съветите на ястреби като Брукс, Муравчик и Кисинджър - би било добре също да се придържат.
