Гражданската война в Сирия и прехвърлянето й в съседен Ирак доведоха до това милиони хора да напуснат домовете си, а Турция стана страната, която още през 2011 г. предприе смел политически експеримент.
Той я превърна в убежище на най-големия брой бежанци в света – около 4 милиона регистрирани и около милион, които не се водят никъде в официалните документи. Всичко това се случи само в рамките на няколко години.
Куражът и великодушието, които показват страни като Турция, не може да бъде пренебрегнат - те отварят вратите си за милиони нуждаещи се, докато останалата част от света почти не си е мръднала пръста. Само на Турция бежанската криза е струвала 35 милиарда долара и повечето от тези пари са дошли от самата нея.
След почти осем години експериментът сякаш доближава своя край. В Турция, както и в други страни, като Ливан и Колумбия, на чиито плещи беше оставена тежест, принадлежаща на целия свят, настроението се променя и се надигат трупани дълго време недоволства.
Анкара се намира в неприятна ситуация. Властите не могат да улеснят бежанците по пътя към получаване гражданство, защото турското общество няма да подкрепи това, а налагането на нещо подобно от политическия връх ще е самоубийствено начинание. Същевременно властите не могат да започнат и акции от врата на врата за събиране и депортиране на милионите бежанци. Това би било не само морално бедствие, но и спектакъл от глобален мащаб.
До момента Анкара отлагаше възможно най-дълго този избор, но това вече не е възможно. Президентът Реджеп Таип Ердоган е притиснат до стената. Опонентите му предприемат безпрецедентни стъпки, бившите му приятели се бунтуват, а на сегашните му съюзници не може да се разчита.
Ердоган е известен със силните си политически инстинкти и със своята обсебеност със социологически проучвания. Той със сигурност вижда какво се задава: анти-бежанската вълна в Турция вече е движение, което очаква своя лидер. Ето защо Ердоган трябва да действа преди това движение да е открило своя Матео Салвини.
Същевременно в света няма яснота кой е отговорен за решаване на бежанските кризи или как трябва да се разпределя тежестта от тях. Вследствие от това бремето редовно пада върху тези държави, които са най-малко способни да го носят. Половината от бежанците по света живеят в едва 10 страни: сред тях са както Турция, Ливан и Йордания, така и Пакистан, Уганда, Иран и Етиопия. Само една от тях е част от развиващия се свят, а средният им брутен вътрешен продукт (БВП) на глава от населението е малко над 3800 долара.
Великобритания, страна с 65 милиона души население, шумно обяви, че ще е приела 20 хиляди бежанци от Сирия до май 2020 г. Същевременно турската провинция Килис – един от най-малко заселените райони с неговите 142 000 жители – е дом на 116 000 бежанци. Почти шест пъти повече от това, с което Лондон се хвали.
Саможертвата на Турция обаче не оправдава безотговорните й политики. Същите, които я забъркаха в ситуацията в Сирия на първо време, банализираха основателните опасения за настоящето и бъдещето на бежанците там, или оправдаха тези, които се възползваха от ситуацията за политическите си цели и изказваха явно расистки и ксенофобски мнения.
Сегашният дебат обаче пропуска сърцевината на случващото се в момента: Турция достигна до точката на пречупване.
Това показва изследване на Центъра за изследване на миграцията към Истанбулския университет Билги. То ясно сочи, че има сериозна подкрепа за връщането на бежанците в родните им страни: повече от 85% от попитаните са за такива действия. Дори сред поддръжниците на прокюрдската Народна демократична партия, най-лявата партия що се отнася до социалните теми, подкрепящите репатриране са 75%.
Популярното обяснение за тези нагласи е, че в Турция има огромни запаси от расизъм и ксенофобия, които са на път да избухнат.
Цифрите обаче не подкрепят особено подобна гледна точка. Според агенция Konda хората, които казват, че нямат проблем със сирийските бежанци в града си, са били 72% през февруари 2016 г. Сега са под 40 процента. Това е достатъчна причина да се смята, че тече сериозна промяна в обществените нагласи.
Анкара сама се вкара в тази ситуация. Прие повече бежанци отколкото можеше да поеме и ги приюти за по-дълго време, отколкото може да си позволи. Няма съмнение в гостоприемството на Турция. Броят на хората, които са законно регистрирани и им е осигурена временна защита в Турция, е близо до 4 милиона, а според някои изчисления около милион други живеят в страната нелегално.
Това е население, колкото това на Ирландия. А ако ситуацията остане същата, тези хора вероятно ще останат в Турция за поколения напред. Същевременно лагерът Дабааб в Кения е дом на почти половин милион бежанци от вече четвърт век, а в Ливан расте трето поколение бежанци от Палестина. Възможно е нещо подобно да се случи и с Турция.
Това повдига трудни въпроси. Първо, как Турция ще интегрира толкова много хора, ще ги научи на турски и ще ги влее в пазара на труда?
След три десетилетия германското обединение още е нещо, по което се работи, а тогавашното западногерманско правителство имаше повече материални ресурси, подкрепа от западногерманците и население, чиято култура, език и идентичност са почти идентични. Не е ясно как Турция ще постигне това, което Германия не успя, с население с различна национална идентичност и език.
Не се очертава проблемът да се реши с оттеглянето на Башар Асад от власт, подкрепа от останалия свят или с превръщането на бежанците в икономически двигател след като се устроят. Какво тогава остава на Турция?
Дори да бъдат преодолени практическите предизвикателства, остава политическият въпрос. Въпреки масовата употреба на термина, повечето от милионите бежанци в Турция не са „бежанци” в законовия смисъл. Анкара е подписала Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. и е приела нейното „географско изключение”, което ограничава правата и защитата, осигурена на търсещите убежище от страни извън Европа. Вместо това тези „бежанци” са с „временен статус на защита”.
Ето защо турските лидери, включително Ердоган, ги наричат „гости”, а не „бежанци”. Това не е уникална практика – Анкара я възприе от Европейския съюз, който я прие като закон през 2001 г. Но за разлика от времевия срок от 3 години в ЕС, турското законодателство не слага ограничение на това колко време човек може да е с подобен статус.
Но ако продължава вечно, това може да доведе до проблеми сред самото турско общество и да създаде пространство за ксенофобски ориентирани популисти, които да постигнат политически успехи. Така, както го правят в страни с много по-малко бежанци на глава от населението, като например Швеция.
Не само правителството на Ердоган има основание да не иска сирийците да останат вечно. Изгряващата звезда на опозицията – кметът на Истанбул Екрем Имамоглу вече внимателно повдига темата. След като победи в Истанбул и заговори, че ще използва града като лаборатория за политики, които ще решат кризата, той обещава и нулева толерантност към осигуряването на работни места за бежанците. Казва, че те са добре дошли като гости, но не завинаги, и че Анкара трябва да осигури възможност за тяхното връщане по родните им места възможно най-скоро.
Националистката опозиция също е в сложна ситуация. Партията Iyi на Мерал Аксенер имаше силен старт, но не е в добра форма след ужасното си представяне на президентските избори през 2018 г. По времето на конвенция на партията миналия месец Аксенер почти не спомена бежанците, въпреки нейната твърде позиция по темата.
Всъщност единственото, което обединява подкрепящата и противниците на Ердоган, е опозицията срещу политиката на „отворени врати”. Тя вероятно ще се изостри с оглед на военните действия в Идлиб, които създават опасността от нова вълна от бежанци, пристигащи на турската граница. А ако Анкара продължи да следва досегашната си политика, тя ще се изправи пред трудна битка срещу общественото мнение.
Единственият изход за Ердоган в такава ситуация е контролиран от Турция анклав в северна Сирия.
Прехвърлянето на значителен брой бежанци отвъд границата, както Анкара коментира, че планира да направи, ще е ситуация от типа с един куршум – три заека. Първо, решава проблема за Ердоган на родна почва, особено сега, когато има все повече слухове за ранни избори. Второ, така ще бъде избегнат риска от изпращането на бежанците на друго „Пътуване на обречените” – както прави американското правителство, след като отказва достъп на кораб с еврейски бежанци през 1939 г. – тъй като по този начин те ще останат под защитата на Турция и Анкара ще е отговорна за тяхната безопасност.
Трето, може да принуди САЩ и Европа да дадат на турското правителство повече място за маневри, тъй като те ще зависят от него да наблюдава режима на Асад до нормализирането на ситуацията в региона.
Що се отнася до решаването на кризата на Турция с бежанците, няма добър избор. Ако Анкара иска да предприеме действие, това изглежда като единственият вариант. Той е най-лошият, но с изключение на всички останали. Никой не знае какво ще се случи, ако Асад се опита да си върне тази територия или колко дълго Турция може да се си позволи да остане там. Това, което е ясно, обаче, е че Анкара не може да стои и да не прави нищо.
Всеки може да оспорва пътят, по който Турция е поела, но същите тези хора също трябва да бъдат честни какво искат от страната: да абсорбира население с размера на цяла държава, да намери начин да плати за това и да го направи без значение дали самите турци са съгласни или не.
Това е нещо, което нито едно правителство в света, без значение колко прогресивно е, би било склонно да направи.
