Всяка сутрин още около 6:30 часа момчетата и момичетата от Дома "Малки ангели" в Камбоджа се залавят за работа - седнали на дървени пейки пред дървени маси, поставени пред входа на сиропиталището, тяхната работа е да направят така, че туристите да не могат да не ги забележат и да не им дадат някакво малко дарение.
В продължение на часове с малките си чукчета и още по-малки длета те обработват внимателно парчета кожа, изобразявайки върху тях деликатни мотиви. Работата се извършва в пълно мълчание.
Кожените творения в Камбоджа най-често се използват в традиционния за региона театър на сенките, но тук те се превръщат в малки сувенири за туристите. Средно на месец от тях сиропиталището изкарва по около 700 долара месечно.
Работа и песни за туристите
За целта обаче децата трябва да станат много рано, за да могат да направят достатъчно талисмани и сувенири. Те имат време до около 11 часа, когато първият автобус с туристи пристига пред сиропиталището и от него обикновено се изсипва шарена тълпа от туристи от различни държави - както от Запада, така и от Китай и Япония.
Те пускат пари в прозрачна кутия за дарения, купуват малки кожени висулки с форма на сърце и дават на децата торби с бонбони. За да покажат своята благодарност, възпитаниците на сиропиталището се подреждат и изпълняват малка програма с песни и танци, завършвайки с класиката на английски език: "You Raise Me Up". Туристите правят снимки със своите смартфони. Идилия.
Децата изпълняват шоупрограмата си всеки път, когато край сиропиталището се отбият туристи. Но освен песните на английски 80-те деца в дома всъщност почти не говорят езика. Те прекарват сутрините си, работейки над малките сувенири, а следобедите са в местното училище.
Заобикалящата бедност
Леглата са наблъскани едно до друго в мизерните спални помещения като във всяко легло спят по три-четири деца. Понякога по-малките спят в мрежи за комари, провесени от тавана като нещо като хамаци. Вещите на възпитаниците на сиропиталището се съхраняват в големи, сиви шкафчета.
Хиляди деца живеят в сиропиталища в Камбоджа, въпреки че много от момчетата и момичетата все още имат родители - реалност, която е накарала Детския фонд на ООН (УНИЦЕФ) да означава тези домове не като сиропиталища, а като домове за временно настаняване.
Последното официално проучване, проведено през 2015 г., установи, че в страната има 406 такова домове, в които живеят повече от 16 000 деца. Според УНИЦЕФ само около един на всеки пет "сираци" е всъщност няма родители и по-близки роднини.
Такъв е и случаят на 15-годишния Дорм Софеа. Допреди 2 години той живее с майка си, но заради нуждата от пари сам изявява желание да отиде в сиропиталището. На месец от даренията той получава между 10 и 20 долара и почти цялата сума изпраща на майка си. Така той от 2 години насам живее при "Малките ангели".
Много от семействата, които изпращат децата си в такива заведения, са затънали в тежка бедност. Дори държавните училища струват пари в Камбоджа, а домовете покриват разходите. Някои от тях дори предлагат допълнителни уроци по английски език. За родителите тези институции служат като един вид безплатно училище-интернат, където в някои случаи децата дори могат да припечелват пари и да ги пращат вкъщи.
Това обаче има своята тежка цена. Според УНИЦЕФ тези институционализирани деца по-късно имат големи трудности да се интегрират в обществото, да изграждат пълноценни взаимоотношения и, след като никога не са имали редовен семеен живот, да бъдат отговорни родители. Експерти твърдят, че домовете произвеждат поколения от травматизирани деца.
Без туристи системата няма да работи
Трудно е да се каже колко от парите на туристите всъщност отиват при децата. В случая с "Малките ангели" от управата на дома казват, че около 20 процента от приходите отиват директно при децата, докато 80 процента се използват за покриване на оперативните разходи на сиропиталището.
Много пъти обаче такива сиропиталища се превръщат в доходен бизнес за тези, които ги управляват. И този бизнес разчита основно на туристите, за да се издържа, след като правителството не осигурява никакво финансиране.
Парите на чужденците обаче са жизнено важни, за да могат домовете за сираци да съществуват. Но освен закупуването на сувенири и даването на дарения, чужденците често се опитват да помогнат и по друг начин - чрез доброволчество.
Те често идват за по няколко седмици, за да предподават в местните училища, плащат за материали, понякога правят екскурзии с децата и плащат за храната им и въобще се опитват да вършат неща, които се предполага, че подобряват живота на децата. В замяна на това доброволците са възнаградени с чувството, че вършат нещо добро в една бедна страна и действително оставят следа с действията си - слабостта на някои привилигировани западняци. И за това има дори официален термин - доброволчески туризъм
Има много положителни примери за такова доброволчество, при което стриктно се спазват официалните насоки. Истината обаче е, че цялата тази ситуация може да се превърне в една голяма вълна от хаос. В препълнените класни стаи, където се предполага, че трябва да се преподава английски за начинаещи, децата са наблъскани едно до друго, така че да се вместят максимално много.
Съответно и шумът е като от стая препълнена с деца. Макар регулациите на правителството да забраняват на чужденците да провеждат уроци самостоятелно, изключенията тук са по-скоро правило. И когато западняци от Испания, Великобритания, Германия, САЩ и т.н., искащи да напуснат за известно време сивото си ежедневие и да направят "нещо смислено с живота си", те често попадат в такива наблъскани стаи в училищата на Камбоджа.
Въпреки няколкото ускорени урока, докато те са в държавата, цялостната липса на конкретна програма и огромният шум рядко дават наистина трайни резултати. Важното обаче е, че и двете страни остават доволни. Има много снимки, усмивки, подаръци и т.н. Много хора обаче наистина критикуват тази форма на преподаване и туризъм, обединени в едно.
А някои от тези критики могат да бъдат наистина сурови. Преди няколко месеца австралийското правителство дори стигна дотам, че да класифицира туристическия бизнес с посещенията на сиропиталища като форма на съвременно робство.
В реч миналата година в Лондон австралийският сенатор Линда Рейнолдс определи доброволческия туризъм като "перфектната измама на 21-ви век" - схема, в която доброжелателните посетители получават "захаросана бъркотия" от твърдения, че вършат добро и след това публикуват своите преживявания в социалните медии.
"Забранено за пътешественици, които просто наминават оттук"
Организации като Движението на безопасност на децата (ChildSafe Movement) се опитват да повишават осведомеността по проблема, раздавайки на туристите брошури и флайъри. Вътре може да се намери информация за това какво трябва да се обмисли, преди човек да се включи в някаква доброволческа програма.
"Работата с деца в институции като домове за сираци е работа за местни експерти, а не за пътници, които просто минават през набързо покрай сиропиталищата", посочва организацията в списъка си със съвети за туристите.
Кампанията отбелязва, че децата заслужават повече от добри намерения - те се нуждаят от квалифицирани учители. И най-важното - те не са туристически атракции, които да служат на западняци да си подобрят самочувстието и мнението за себе си.
Основната цел на активистите в случая е да разрешат основният проблем - бедността в страната, която кара семействата на тези деца да ги изоставят в такива домове. Организации като Центъра за изграждане на бъдеще днес помага на много бедни семейства и общности да организират кампании по набиране на средства за започване на малки бизнеси или селскостопански проекти. Извършват се и кампании за организиране на училища, в които няма такси.
Да върнеш децата на родителите им
Междувременно камбоджанското правителство се присъедини към усилията да обърне този процес и да събере семействата с децата им. Работейки в сътрудничество с УНИЦЕФ, правителствени служители започват да инспектират и закриват някои сиропиталища. Само в провинцията Сием Реап официалните данни показват, че общо 11 детски домове са били затворени.
В същото време стартира програма за реинтеграция на 644 деца от провинцията, които имат роднини там или дори пълноценни семейства. Това обаче не винаги е най-доброто нещо за самите деца.
17-годишната То Бросана е сред първите деца в Сием Реап, които са върнати на семействата си. След 4 години прекарани в сиропиталището, което затваря заради липса на финансиране, сега тя трябва да се върне обратно към живота си отпреди това. А това е труден и болезнен процес.
Една от причините за трудното вписване е, че животът със семейството й е дори по-мизерен, отколкото в сиропиталището. 7-членното семейство живее в дървена къща на кокили със само една стая и без почти никакви мебели. Спалнята за момичетата е отделена само с една проядена сива завеса, а на тях им се налага да спят само върху сламени подложки. Тоалетната се намира на няколко метра от къщата, в една малка бетонна постройка.
Момичето вече не ходи на училище, тъй като семейството няма почти никакви пари и се издържа предимно от подаяния. Баща й е болен и не може да се грижи за прехраната на семейството и това е основната причина тя поначало да бъде изпратена в сиропиталището, за да може да помаха на близките си.
На фона на всичко това ежемесечните проверки от социални работници за напредъка в интегрирането на Бросана обратно в средата й определено не завършват с положителни резултати.
Ако някой пита самата Бросана, тя не би се върнала в никакъв случай у дома, а би останала в сиропиталището, въпреки че там й се налага да живее в почти толкова мизерни условия, трябва да прави сувенири и да танцува и пее за туристите.
Там тя има приятелки, с които в момента е изгубила всякакъв контакт, а от управата на дома са се грижели тя да се храни редовно и да има дрехи (основно дарени от посетители, но все пак адекватни дрехи за момиче на нейната възраст). Сега това е останало назад. Вместо това тя се чувства чужда на семейството си и не може да установи отново стабилен контакт с майка й.
"Когато се върна при нас, тя не искаше нищо, дори не искаше да живее", казва майката, която добавя, че нещата бавно се подобряват.
Всичко това води до един порочен кръг от самопораждаща се бедност, в която най-големите губещи са децата.
За тях нито сиропиталищата могат да се грижат добре, особено като се има предвид, че в част от тях гледат на възпитаниците си като на средство за изкарване на повече пари, нито собствените им семейства могат да предложат по-добра алтернатива.
Междувременно парите от туристите са колкото източник на финанси за тези деца, толкова и гориво за този порочен кръг - системата просто няма как да функционира без бедни сирачета.
