Точно така. Тази година съм зона, свободна от натрапници. Затова взимам със себе си само един чифт джапанки, едно парео, което да ми отива на джапанките, и бански от две части, понеже имам намерение да бъда дръзка и разкрепостена европейка и да се пека без горнище.
Взимам също и приятеля си Боби, който за кратко беше женен за една моя колежка, но от 2010-а официално е гей. Скъсал е с последния тюфлек, с когото ходеше, преди няколко седмици и казва, че ще му е по-лесно да страда на Санторини в някой бийч бар, отколкото в апартамента си, където все още намира по някой изоставен чорап на бившия в стила на Джъстин Трюдо или пиличка за нокти.
А иначе избрах Санторини понеже като първа глупачка се хванах на една реклама по телевизията.
"Къде мога да си позволя да отида с бюджет от 60 лева на вечер? Миконос? А, и Санторини!" 60 лева, ама друг път. Момичето от рекламата със сигурност получава инсулт, ако си мисли, че това е реална оферта за средата на юли. Тъкмо съм на път да се откажа и да си надуя басейна в задния двор, когато Боби се намесва. Не се излагай, вика, да му отпуснем края. Веднъж се живее.
Лесно му е да го каже, понеже е графичен дизайнер и заплатат му е 4 бона на месец. Аз обаче с моята професия не мога да си позволя да живея само веднъж и ако сега тръгна за Санторини, ще ми се наложи да се прераждам.
Лудостта обаче надделява над разума и ето ни с Боби летим на юг, все по̀ на юг и с всяка измината миля във въздуха чувствам как балансът по банковата ми карта се стопява.
Наели сме стая в малко хотелче досами плажа. Ура, има ресторантче! И барче! Градската част може да се опише накратко така: Морски пейзаж с бяла къща и черква - темпера, 25x35 см. Като ги гледам тия чукари, на които са кацнали къщите, ми става жал за тревъл и лайфстайл инфлуенсърките, които се снимат по ефирни бели рокли и токчета на фона на морето и паница с два резена диня. Всичко е толкова натрапчиво решено в синьо-бялата гама, че човек може да си помисли, че местните до един са фенове на Реал Сосиедад.
Струва ми се, че температурата е към 400 градуса. На рецепцията услужливо ни успокояват, че в стаите има климатик, а покрай морето почти винаги има "дзентъл брис". Лек ветрец, превежда ми Боби.
Остатъка от първия ден прекарваме в проучване на острова, което щеше да е приятно и любознателно начинание, ако не беше постоянното врънкане на Боби да го снимам на всеки 20 метра, хванат в уж небрежна поза. Сигурен е, че като качи снимките в Instagram, бившият ще ги види и ще скръцне със зъби, защото ще си помисли, че Боби е хукнал по гръцките острови на секс туризъм. Затова и мен ме няма в нито един кадър.
Вечерта питаме девойчето на рецепцията дали случайно на острова в момента не пребивават някои известни личности. Да, казва, яхтата на Лео ди Каприо била на котва на пристанището и като й свърши смяната, щяла да иде там,за да го дебне за автограф. Да, добре, това звучи като "хотел на Санторини за 60 лева на ден".
В следващите няколко дни с Боби си изграждаме дневен график, който, дори без да сме си поставили за цел, следваме безотказно. Предполагам, че е от мързел или липса на въображение.
9:30. Ставане от сън. С пъшкане от моя страна. Изгоряла съм на циците (нали разкрепостено се пека по монокини), комарите са ме оглозгали до кокъл, а и ми е лошо на главата, защото предната вечер не успях да се спра след четвъртото узо. Тъй като Боби пи повече от древногръцката амфора на депресията, отколкото от мастиката, на него нищо му няма. Седи на терасата и яде праскова, докато ме чака да изпълзя от кошмара, в който ме е вкарало собственото ми неадаптирано към този начин на живот тяло.
9:45 - 10:30. Закуска. Преценявам, че е още рано за бира, затова от немай къде пия вода. Боби иска да го снимам как пие портокалов сок, изстискан "направо от сочния гръцки плод, както е бил още на дървото". Обаче, ако мога, да му хвана и новите еспадрили. Били много хипстърски.
Докато дъвча една пържена филия, понечвам да проверя на телефона си какво е ставало по света, докато съм била в безсъзнание, изнасилвана от комари, големи колкото лястовици. Не успявам, понеже интернет покритието е минус 4G. Този факт само добавя интернетска абстиненция към другите ми болежки.
10:30 - 11:59. Интелектуални занимания на плажа. Взела съм си книга на английски в случай, че Лео ди Каприо мине и се загледа в заглавието. (Аз лично имам този навик - винаги се старая да разчета заглавията на книгите, които хората четат в метрото или на плажа.) Знам, че Лео ходи само с модели, но "Сто години самота" в превод на родния му език би трябвало да му подскаже, че съм сериозна и интелигентна необвързана жена, от каквато той всъщност има нужда.
Не се притеснявам, че присъствието на Боби би се изтълкувало погрешно, понеже човек само като види банския му на патета и татуировката на едната гръд "Stefan Forever" и моментално му става ясно, че ситуацията е "бод зад игла". И че аз действително съм необвързана.
12:00. Не съм животно. Нито пък алкохоличка. Затова винаги изчаквам да стане официално обяд, за да си поръчам първото алкохолно питие за деня от бара. Не знам как я пият тая рицина! Много е популярна сред туристите, обаче моето небце я отхвърля като трансплантиран орган. Двоумя се между нормално бяло вино, бира и джинфис. Боби си е поръчал фрапе "като всички нормални хора", както заядливо и до известна степен обвинително държи да отбележи, и иска да го снимам как отпива от него на фона на изумруденото море и един много симпатичен мъжки задник в изрязан бански.
12:00-13:30. Оглеждане на плажуващите, заели близките до нашите шезлонги. Снимаме ги тайно и после ги оценяваме по десетобалната система. Ужас, оказва сме, че не сме уцелили десятката точно с този плаж, понеже, съдейки по посетителите, той се вписва по-скоро в концепцията "family friendly", отколкото "sex on the beach".
Нищо, успокояваме се с мисълта, че сме направили доста снимки на Боби по еспадрили и на мен по парео и с гердан от рапанчета, за да си намерим нещо симпатично за дейтване, когато се пуснем фотосите в Tinder.
13:30-14:30. Още четене. То се е видяло, че Леонардо няма да мине скоро, а и Маркес откровено ме депресира, та затова съм минала на по-забавно четиво - юлското издание на KLM Fly Magazine, което намерих изхвърлено, вероятно от някой холандски турист, в кофата за боклук. Хващам се на бас, че се питате какво съм търсила в кофата за боклук. Ще бъда честна.
Понеже много съм впечатлена от дейността на шведскaта тийн активистка за опазване на околната среда Грета Някояси, прилежно събирам боклука, който правим с Боби, в найлонова торбичка (макар да знам, че и найлоновите торбички са наш, на плактона, на делфините и на китовете враг!).
Въпреки че ужасно ме мързи, през няколко часа се насилвам да ида до най-близката кофа за боклук. Понякога обаче се заглеждам какво другите хора са изхвърляли, вдъхновени като мен или пък не от шведката Грета. Боже! И идея си нямате какви работи съм си намирала. Освен бордовото списание на холандските авиолинии, то не са щипки за вежди, неотворен пакет чипс, кутия с три неизпушени цигари и дори ваучер за отстъпка за гмуркане с акваланг…
14:30. Преместване от шезлонгите на бийч ресторанта за обяд. Разстояние за изминаване: 12 метра. Опитваме се да се разберем със сервитьора, който твърди, че се казва "Дзон", какво точно предлага обедното меню. Комуникацията се оказва изключително трудна, понеже "Дзон" борави по свой си, уникален начин с английския език.
Например, използва иновативни граматични форми като "He don’t can" ("Toй не може", превежда ми Боби) и освен това е твърдо убеден, че "watermelon" e пъпеш.
15:30-16:30. Следобедна дрямка на шезлонгите. Боби предвидливо се е покрил с хавлиената си кърпа, за да не изгори, но аз се правя на яка мадама и си мисля, че като съм на сянка под сламените чадъри, зловредните UV лъчи няма да се докопат до мен. Уви, отнова се оказва, че нищо не е такова, каквото беше в детството ни, когато киселото мляко от буркан беше единственото козметично средство, което ни предпазваше от меланома. Смейте се после на лудото дете от Швеция!
Когато климатът умори всички ни, Грета ще се смее последна, макар и с противогаз.
16:30-17:00. Разхлаждане в морето. Боби закачливо напомня, че се къпем в Е-гей-ско море, на което аз съвсем незакачливо отвръщам: "Еми значи внимавай да не забременееш!"
Отнякъде се появява дете с шнорхел, което не гледа накъде плува и забива глава в задника ми. Леко ми става приятно в първия момент, понеже отдавна никой не е бил в такава близост между краката ми, но веднага се стягам, защото знам, че добрият морал изисква да го смъмря. По физиономията на детето обаче не мога да преценя от каква националност е, затова решавам, че спокойно мога да си го напсувам на родния език. Лошо!
Само след една минута цъфва бащата. Окосмението на гърдите и гърба му е толкова обилно, че в първия момент си мисля, че е влязъл във водата с черна тениска на Black Sabbath. Семейството било от Перник, но живеели в Ирландия. А ти коя си, да те е*a, че говориш така на детето ми! Опитвам се да извикам с ръкомахане Боби на помощ, но той се е заговорил с един самотен баща на двегодишно германче и няма намерение да ме спасява, само защото не мога да си държа езика зад зъбите.
17:01 - 17:30. Разминало ми се е с физическата саморазправа от страна на гастарбайтерите от Перник. Сигурно защото не им се намира винкел под ръка. Боби твърде късно ми се притичва на помощ с успокоителната (по неговите критерии) новина, че Борис Джонсън е новият премиер на Великобритания. WTF!?
18:00. Боби настоява да стоим на плажа поне още час, понеже имал страхотни идеи за снимки на залез слънце. Обаче на мен ми се прибира в хотела. Мечтая най-после да си прибера циците в сутиен и да си поръчам една кофа коктейл с джин или водка. ко иска още снимки за Инстаграм, да се обади на германския татко. Наум си напомням другата година да отида сама на остров Лесбос.
19:00-24:00. Нощният живот е ОК на тоя остров на синьо-бели райета и хората очевидно са много дружелюбни, но в крайна сметка стигам до изводът, че най-добрият приятел на едно момиче е тирбушонът. Защото няма такъв диамант, с който да можеш да си отвориш следващата бутилка вино, сори, Мерилин!
24:00-02:30. Запознавам се в бара с някакъв, който ми се представя като Леонардо. Вече съм толкова фиркана, че на свой ред му се представям като Донатела. Така де, като сме ги почнали италианските рененсансови художници…
04:40. Измъчен да блуждая, търся сън
в блажената прегръдка на леглото.
Но легна ли, отново литвам вън
в мечтите си по пътя на телото.
Браво, че съм интелектуалка, та да мога да завърша подобаващо пианската вечер със сонет на Шекспир, а не със стихче от последния хит на наследствената певица Дара Екимова "Sagapao".
Когато по някое време през нощта ставам да се налоча с вода, виждам, че Боби не си е в леглото. Явно магията на Санторини го е понесла към непознати легла и чаршафи. Идеално, мисля си, дано повече да не мрънка за тюфлека с шарените чорапи!
Лягам си отново и хоп! - установявам, че на възглавницата до мен хърка Леонардо ди Каприо. Навеждам се на пет сантиметра от лицето му, за да се убедя, че не сънувам. Една лига се е проточила от ъгълчето на устата му. Егати.
Ама изобщо не изглежда като в "Имало едно време в Холивуд"! Язък, че дадох толкова пари за билет. И за пуканки.
И какво се оказва накая? Уж Санторини-Манторини, пък то беше същото като да идеш на плаж в Китен. Накрая винаги завършваш в аптеката и си купуваш тест за бременност.
