За Оля Стоянова думите са всичко.
Казва, че на ежедневно ниво те са начин да се свържем с другите, но когато ги няма, е трудно да си представим света толкова добре, колкото умеем. Просто те ни помагат да го доизмисляме непрекъснато.
Като поетеса, писател и журналист Оля се чувства дълбоко свързана с думите и внимава за нюансите им. Умее добре да облича идеите в тях, а така светът ѝ сякаш става цял.
Зад гърба си има вече няколко издадени стихосбирки, сред които "Фотографии", "Проза" и "Улица "Щастие". Автор е още на романа "Лични географии", сборника с пиеси "Малки ритуали за сбогуване", както и на сборниците с разкази "Какво сънуват вълците" и "Висока облачност". Освен това пише пиеси, като някои от тях се играят на сцените на Театър "София" и Народния театър "Иван Вазов".
В края на миналата година Оля става част и от още един вълнуващ проект - сборникът "Първите 20", в който съставителят му Александър Шпатов събира някои от най-представителните и популярни истории за първите 20 години на XXI век, разказани от утвърдени български автори.
На страниците на сборника разказът на Оля Стоянова застава редом с тези на имена като Георги Господинов, Здравка Евтимова и Михаил Вешим.
Но преди да стигне дотук, всичко започва от любовта ѝ към думите.
Мисълта да превърне журналистиката в своя професия се появява спонтанно, по детски, защото се случва именно в този период на живота ѝ.
"Всичко тръгна от писането. Винаги съм обичала да пиша. В четвърти клас ми правиха интервю от едно детско списание и ме питаха каква ще стана като порасна, а аз, притисната до стъклото в коридора на училището, се чудех какво да отговоря и казах: "журналист", обяснява през смях Оля.
Това нейно желание се сбъдва и следват години трупане на опит в различни печатни медии. Днес е журналист в Българското национално радио и водещ и редактор на специализираното предаване за пътувания "А сега накъде", което успява да развие през своя поглед, разказвайки истории за археология, екология и интересни пътешественици.
Всъщност самата Оля може да бъде определена като такава, тъй като много обича да пътува. С мъжа ѝ Живко Джаков дори имат списък, който непрекъснато допълват с местата, които искат да посетят. Планината и изобщо природата са тяхна слабост, а благодарение на фотографията, от която и двамата изпитват удоволствие, запечатват красиви гледки.
"По едно време броях всеки прекаран ден в София за изгубен. Свикнах да харесвам и градските пейзажи. Така че пътуването може да е в различни посоки, не само на високо. Може да е надалеч, може дори в града да откриваме интересни места. Зависи какво ни е интересно. Зависи от нас", разказва Оля.
"По едно време броях всеки прекаран ден в София за изгубен. Свикнах да харесвам и градските пейзажи..."
Тя и съпругът ѝ обикалят малко познати кътчета на България, срещат се с местните и събират интересни истории, от което преди десет години се ражда книгата "Пътеводител на дивите места" (изд. "Жанет-45").
В нея са поместени красиви фотографии, дело на Живко, и разказите на Оля за места, които не съществуват в официалните туристически справочници.
Същевременно още в анотацията на книгата се споменава, че целта на изданието не е да привлече тълпи от любопитни очи. "Способните да заживеят с очарованието на тези места, обикновено не образуват тълпи", се посочва там.
Любовта на Оля и Живко към пътуването и откриването на интересни местности и населени места продължава и по стечение на обстоятелствата тази година се очаква да излезе и втората част на "Пътеводител на дивите места". Тази книга обаче ще е малко по-различна от първата, защото по думите на авторката главните герои стават повече.
"Някога ми бяха по-интересни местата, сега са ми интересни хората. Това са орнитолози, които ни разказват за птици, или пък един дядо в Родопите, който ни разказва как се лови дивата вода с две лескови пръчки. На такива места дядовци и баби са ни отваряли църкви. Достатъчно е да бъдеш добронамерен, да заговориш с хората и те се отключват", посочва писателката.
Оля приключва работата по книгата преди половин година, но историите са събирани в продължение на десет. Тя не обича да пришпорва нещата и вярва, че ако нещо не се получава, значи още не му е дошло времето. Категорично не се определя като напориста, а предвид всичко, което е постигнала до момента, това звучи изненадващо.
Десетките награди за поезия, проза и журналистика са само част от признанието, доказващо безспорния ѝ талант да борави с думите.
Тези отличия са последвани и от две награди "Аскеер" за драматургия за пиесите "Покана за вечеря" и "Цветът на дълбоките води".
Щастлива е от факта, че въпреки трудните обстоятелства през миналата година още едно нейно представление се появи на сцената на Народния театър - "Страх за опитомяване", по режисурата на Стефан Спасов и с участието на актьорите Деян Ангелов, Емануела Шкодрева, Стефан Къшев и Ненчо Костов.
"Беше удоволствие. Не всеки път е така. Успяваш да видиш, че това, което си написал, има смисъл и за други хора. В крайна сметка това е целта на всичко", разказва Оля за репетиционния процес.
"Успяваш да видиш, че това, което си написал, има смисъл и за други хора. В крайна сметка това е целта на всичко"
В пиесата основна тема е страхът и по-точно страхът от провал - тема, залегнала дълбоко в съвременното общество, която може да бъде припозната от всеки. Според авторката когато си дадем сметка, че понякога имаме правото на грешки, можем да продължим да живеем нормално.
"Това са просто едни хора, които изговарят всичките си провали на висок глас и продължават да живеят. Историята е на ръба на смешното и трагичното. Някои от историите са сериозни, други не. Както при хората, защото всички сме различни. Това е най-хубавото", посочва Оля Стоянова.
Тя признава, че никога не е имала амбициите да създава драматургия, тъй като обича да има свобода, когато пише и да не зависи от работата с много хора. Но нещата се получават някак с лекота, а диалогът е този, който я привлича по особен начин - "Да усетиш как звучи точно. Да е жива реч, така както си говорят нормалните хора, е много хубаво и много голямо изкушение. Да разкриеш човека, героя, само през думите му".
Идеите за драматургическите текстове не се появяват по-различно от тези за разказ или стихотворение.
Особеното според писателката е, че чрез репликите може да се влезе в дълбочина и да се видят различните пластове, описващи характера на определения герой.
"Всяка история си идва облечена с точните дрехи - веднъж става стихотворение, друг път - разказ. Когато дълго време мислиш за нея, става може би пиеса", споделя Оля.
Тя винаги намира време да пише, независимо от натовареното си ежедневие на журналист и грижата за трите ѝ деца. Просто обича и има нужда да го прави.
През изминалата година се сблъсква с ново предизвикателство, което със сигурност ще остави у нея силен спомен - първата ѝ режисура и то на късометражен филм, за който сама е написала сценария. Филмът се казва "Татко", а големият син на Оля - Виктор, който учи режисура, ѝ помага в това начинание, но не прекалено. Оставя я да се справи сама.
"Нещата трябва да се изживяват, когато им е времето. Не преди това, не по-късно"
"Беше експеримент. С нещата, които рискуваме, минаваме зоната си на комфорт, но най-хубавото нещо се оказа екипната работа - когато хората говорят на един и същи език, нещата се получават", споделя тя за филма.
Радва се, че има възможността да работи с млади хора и то такива, които знаят какво могат и обичат това, което правят. Затова и се ядосва, когато чуе най-честите оплаквания по адрес на младото поколение - как ставали все по-зле и не разбирали от нищо.
"Това върви като мантра години наред. Даже Платон и Сократ са се оплаквали, че младите са груби и невъзпитани и не уважават родителите си, пък светът очевидно не се е провалил", отбелязва писателката и журналист.
Що се отнася до 2021-а Оля Стоянова не си прави конкретни планове. Обича нещата да се случват, когато им е времето, без излишно "напъване". Затова единственото, което прави, е да допълва списъка с нови и интересни места, които да посетят със семейството си.
Все пак никой не знае къде и кога ще се роди следващата идея.
