Тя е олицетворение на ритъма и не си представя живота без музика. Често може да я видите на сцената боса, но не защото проявява излишна ексцентричност - просто същността ѝ го изисква. По този начин има лекотата да се движи свободно зад инструмента, който с нескрита нежност и очарование нарича "Богинята", сякаш изпълнява танцова хореография.
Маримбата за Василена Серафимова е грациозна, нежна и притежаваща истинска сила.
Говори за музикалния инструмент като за човек или по-точно за някого, с когото обича да общува. Двете имат специална връзка и не е нужно човек да притежава специфични умения, за да го забележи.
Трябва да призная, че с Василена се познаваме отдавна. Още в първия момент ме впечатли ведростта ѝ и начина, по който говори - свободно и без заобикалки. Артистичната ѝ личност умее да изкопчи от всеки дори най-задрямалото вдъхновение, защото разговорите с нея са пълни с неразкрити досега възможности.
За разлика от друг път, когато имахме възможност да се видим на живо, сега се наложи да се чуем онлайн, защото Василена живее в Париж повече от 15 години. Завършва Висшата консерватория за музика и танц и оттогава френската столица се превръща в неин втори дом и място за самостоятелните ѝ творчески проекти.
Специализира в нюйоркската консерватория "Джулиард", а отново по особено стечение на обстоятелствата се среща със сценичния си партньор - пианиста Тома Енко, с когото свирят заедно вече над 10 години.
"Взехме се на сериозно чак след седмата година", разказва ми за началото Василена, смеейки се на спомените.
Въпреки това дуото има зад гърба си два студийни албума, от които последният им - Bach Mirror, държи втората позиция по продажби в класацията на Франция цели два месеца, а до днес е все още в челната десетка.
Енко и Серафимова няма да изпуснат възможността да представят най-новите си произведения и пред българската публика - на 28 юни в зала "България" в столицата.
Това е и един от поводите да се чуем с Василена, нищо че онлайн връзката се опита да провали разговора ни. Макар да не виждахме ясно лицата си, успяхме да си поговорим за музиката на Бах, що за инструмент е маримбата и какви са били вълненията покрай дългата принудителна почивка през 2020 г.
Една изоставена цигулка
В началото Василена започва да свири на различен инструмент от този, на който се спира впоследствие. Едва петгодишна се запознава с цигулката, но по-късно се ориентира към перкусиите и сърцето ѝ остава там завинаги.
Родена е в семейство на музиканти, но още от ранна детска възраст сама избира посоките на музикалното си бъдеще.
"Решенията ми по повод [музиката] винаги са били ясни. Усещането е толкова силно, че няма как да го сбъркам. Още на 3 години знаех, че искам да стана музикант и че ще свиря на цигулка. На 7 сама взех решението да сменя на ударни инструменти. На 13 пък вече исках да бъда професионален музикант, а на 15 реших, че ще живея в чужбина. При мен пътят беше ясно начертан още от дете", споделя Василена.
Когато ми разказва това, в гласа ѝ си проличава категоричност, присъща единствено на онези, успели да открият житейското си призвание. Василена следва пътя си благодарение на силния си вътрешен глас, който я направлява безпогрешно.
Така достига до маримбата - ударен музикален инструмент от групата на т.нар. пластинкови инструменти. Всяка една от пластините в него виси свободно във въздуха, което ѝ позволява да трепти и вибрира при удар със специално изработените за целта палки.
След като избира маримбата, на която се учи да свири без преподавател, пред Василена се отварят нови възможности.
Биографията ѝ е впечатляваща - излиза на сцените на едни от най-големите концертни зали в света и печели някои от най-престижните музикални конкурси за маримба, но нищо не получава даром. Понякога репетира почти до изнемога, забравяйки да се храни и пие вода.
Но в гласа ѝ няма горчивина, когато говори за тези трудности. Вместо това налице са усмивка и усещането за нормалност, че когато човек е тръгнал по пътя на музиката, трябва да му се отдаде изцяло, дори това понякога да стигне до крайности.
Когато маримбата и пианото се срещнат
Василена се запознава с Тома Енко в Париж. Той е потомък на прочутия френски музикален род Казадесю и започва да свири на пиано още на 3-годишна възраст. На 6 пише първите си композиции, а само на 16 вече е приет във Висшата консерватория във френската столица със специалност джаз пиано и цигулка.
С Василена ги събира Жизел Маньо - първата преподавателка по пиано на Енко. Веднага си пасват и искат да продължат да свирят заедно. С времето стават разпознаваеми в цяла Франция, а не след дълго за дуета им се чува и извън пределите на страната.
Музиката им не признава граници, а вместо това безмилостно ги разрушава и прекроява в нещо съвсем ново. В творчеството си Василена и Тома обичат да смесват джаз, класика, етно поп и съвременни ритми, но с внимание, което си личи от всяка изсвирена нота.
Двамата се изявяват на много международни фестивали и събития, като през 2014 г. са гледани от над 1 млн. телевизионни зрители на церемонията по връчването на френските музикални награди Victoires de la Musique. Тогава Серафимова става първият изпълнител на маримба в историята на престижните отличия.
Въпреки това незабравимо изживяване, историята на парижкия дует сякаш едва започва. Две години по-късно немската звукозаписна компания Deutsche Grammophon издава и първия им самостоятелен албум, носещ името Funambules.
Да се огледаш в Бах като в огледало
През всички години Василена и Тома често експериментират с музиката си по различни поводи. За да постигнат точно определено звучене например, облепят инструментите си с тиксо, подпъхват пластилин или поставят различни предмети върху маримбата - като хартия и монети.
Преди три години обаче пред тях се появява ново предизвикателство, когато Филхармонията в Париж ги кани да участват в събитието, носещо името "Бах маратон".
"Тогава още не бяхме мислили да се гмурнем в океана от музиката на Бах. Те ни инициираха с тази покана. Бяхме направили две-три артистични резиденции, в които започнахме да проучваме всякакъв вид негови пиеси и да си мислим как можем по наш начин да ги интерпретираме", разказва Василена.
Цялото това приключение се превръща в следваща посока, по която дуетът се впуска с особена емоция, макар и цели три години след поканата на Парижката филхармония.
Целият творчески процес се случва по време на първия локдаун, когато Тома остава в Париж, а Василена се прибира в България. Макар и разделени, те не спират да работят заедно.
Тогава се появява парчето на българката Miroirs и още няколко, които след това заживяват свой собствен живот, преди да влязат в най-новия проект на дуото - втория им студиен албум Bach Mirror, продуциран от звукозаписната компания Sony Music.
"Албумът носи енергията, която преливаше от нас - това желание да се свържем с хората, да се извисим по някакъв начин. И мисля, че музиката на Бах е най-подходяща за това от всички композитори, защото тя носи в себе си една много силна хоризонтална връзка, която по някакъв начин свързва земята с небето", обяснява перкусионистката.
Тома и Василена успяват да се подготвят до такава степен, че записват дванайсетте парчета за албума само за три дни. Тъй като студиото е запазено за още два, музикантите решават да направят допълнително, тринайсто произведение, аранжирайки го на момента.
"Обхващаме доста широка палитра от сферите и жанровете, които самият Бах застъпва в творчеството си. Пречупили сме ги през нашата призма, но сме се вдъхновили и сме хванали от всички негови жанрове по нещо. Не го бяхме замислил така, но накрая просто се получи", посочва Василена.
Заради наложената забрана за провеждането на културни събития миналата пролет, първите отзиви за Bach Mirror идват от пресата. За албума се изказват ласкаво международно признати медии не само във Франция, но и от Белгия, Германия, Великобритания и Канада.
Получават и много съобщения от слушатели и Василена истински се вълнува, когато ми цитира по спомен един от тях: "Заради този диск има защо да се живее".
За щастие дуетът вече може да се срещне със своята публика и след дългия период на изолация, отворила бездна между изпълнителите и техните почитатели, двамата са готови повече от всякога да излязат на сцената.
Ще скъсят дистанцията благодарение на Бах, защото според Василена музиката му е балсам за душата, към който и тя прибягва, когато усети, че има нужда от него.
