Две млади жени от морската пехота упорито вървят с пехотния патрул в 39-градусовата жега, подгизнали под камуфлажните си униформи и натоварени с над 20 кг военно оборудване. Но едва когато достигат малкото селце в сърцето на талибанския район, започва тежката им работа.
За два часа в сграда със стени, построени от кал, ефрейторите от морската пехота - 23-годишната Даяна Амая и 28-годишната Лиза Гарднър, оставят настрана пушките и бронежилетките си и се опитват да поведат разговор с четири нервни афганистанки, носещи забрадки. Пред многобройни чаши чай американките се опитват да разговарят на житейски теми чрез военен преводач или чрез собствените си базови познания по пущунски език. Те насърчават афганистанките, които досега свенливо са разкрили лицата си, да шият ръкоделие, което би могло да се продава на местния базар.
Как жени помагат на жени
"Просто имаме нужда от няколко силни жени", казва ефрейтор Амая с надежда да ги привлече за каузата да се включат в местната търговия в изпълнения с опасности свят извън вратата им.
Думите на Амая биха могли да опишат и нейната твърде обезкуражителна мисия - част от програма, замислена да помогне за подобряването на перспективите на САЩ в Афганистан и може би да предефинира ролите на половете в движение.
Преди три месеца Амая е била една от 40-те жени морски пехотинци, обучаващи се в лагера "Пендълтън" в Калифорния за рисков експеримент: изпращане на професионални "женски бойни отряди", които да придружават изцяло съставените от мъже пеши патрули в провинцията Хелманд в Южен Афганистан. Преобладавал ентусиазмът. "Знаем, че можем да постигнем промяна", казва тогава 27-годишната Емили Наслунд с чин капитан, която е била изпълнителен командир на екипа.
Сега седеммесечното разгръщане на отряда ги изпратили по двойки и тройки в 16 поста около Хелманд, включително Маржа и други места, където боевете продължават. Тук те се срещат с неизбежните трудности - не само предизвикани от афганистанските жени, но и от някои мъже морски пехотинци, както и от американски командири, скептични по отношение на целта на екипите.
Ако беше лесно, няма да е интересно
Жените посрещат това спокойно. "Ако беше лесно, нямаше да е интересно," коментира капитан Наслунд.
Никой не отрича, че екипите имат потенциал - и че жените морски пехотинци са изключително нужни, особено в медицински клиники, като част от кампанията на главнокоманадващия войските на САЩ и НАТО в Афганистана ген. Стенли Маккристъл.
Както казват офицерите, не можеш да обърнеш населението на своя страна, ако говориш само с половината от него. Но разговорите и пешите патрули с морските пехотинци през последните две седмици в Хелманд показват, че екипите, получили достъп до някои от най-изолираните жени в света, тепърва имат да свършат още много работа.
Едно от пътуванията в началото на май, което осигурява медицинска помощ за афганистански жени в с. Лакари, показва перспективите, проблемите и опасностите на програмата. Пътуването било отложено заради съобщения, че талибаните са поставили бомба в планираната за клиника сграда. Въпреки че не открили нищо, морските пехотинци били принудени да се преместят другаде. След това борбата започнала насериозно.
Ефрейтор Гарднър, хеликоптерен механик, която е работила с жените от морската пехота в Пендълтън, но не е била на обучение заедно с тях, се оказва единствената жена, която трябва да се справи с пет болни афганистанки. Няма преводач или военен лекар - хронично не достигат и едните, и другите - а афганистанките отказват да напуснат своята територия или да допуснат мъж преводач и медицински персонал да при тях.
Гарднър измисля тромаво решение: "Някои от тези жени биха предпочели да умрат, отколкото да бъдат докоснати от чужд мъж", казва тя. "Така че ще диагностицираме чрез посредник."
Диагноза през стена от кал
Тя сама отчита жизнените показатели на жените. След това стара афганистанка излиза навън с нея, за да опише симптомите на жените, основно главоболие и болки в стомаха, на мъжа преводач. Той ги превежда на американския военен лекар. (Американските мъже са отчасти скрити от по-старата жена чрез стена от кал, за да се запази нейното благоприличие.) В крайна сметка лечението - обезболяващото ибупрофен - е дадено на старата жена, която да го раздаде на болните.
В края на деня афганистанката има достатъчно доверие, за да даде бебето си на ефрейтор Гарднър, която да го отнесе на военния лекар, който диагностицира проблеми с храносмилането - заради диетата от овче и козе мляко.
25-годишният сержант Гейбриъл Фаиве, водач на патрула, охранявал пред клиниката - чиито уши още пищят от направена в домашни условия бомба, взривила вратите на бронирания му камион преди два дни, признава, че подобната на лабиринт логистика има нужда от ремонт. "Но поне що се отнася до изграждане на доверие, нещата се получиха много добре", казва той.
Другите пътувания през двете седмици са опознавателни разговори, които демонстрират пропастта между двете култури.
Докажи, че си жена
Жителите на селата често са смаяни, ако не и невярващи, да видят жена под бронежилетката. Насаме жените морски пехотинци казват, че са били мушкани с ръка в интимни места от афганистанките, които държат да се уверят, че те наистина са жени.
Една сутрин в село Мамор, докато Амая и Гаднър увещават афганистанска жена да преподава в ново училище, други жени и деца, които никога не са виждали жени извън пущунската среда, многократно искат от две американки - фотограф и репортер, да вдигнат дрехите си и да разтворят крака, така че да могат да видят какво има под тях.
Други културни пропасти съществуват между самите морски пехотинци. Заедно с мъжете военни, жените от морската пехота живеят в сурови условия в бази, често без душове, къпят се с бутилирана вода или се изтриват с влажни кърпички, използват импровизирани тоалетни и спят в спарени палатки или на земята.
Но ръководителите на екипи казват, че някои мъже командири от морската пехота се въздържат да изпращат жените да патрулират, безпокоейки се или за безопасността им, или за това, че те само ще се пречкат.
Жените, които носят същото оръжие и получават същия вид военно обучение като мъжете, не могат да напускат базите, освен ако са придружавани от мъже. Лейт. Натали Кроншнабел, един от ръководителите на екипи, казва, че се е наложило да застави капитан от морската пехота да пусне отряда й на четиричасова патрулна обиколка.
"Не беше толкова тежко, ставаше въпрос само за четири-пет километра", казва 26-годишната Кроншнабел. "Но те не спираха да питат: "Добре ли сте? Стига ли ви въздухът?"
"Редник Джейн" в Афганистан
Подобно на другите жени, Кроншнабел, която в гимназията е била спортистка и се е занимавала с футбол, софтбол и гимнастика, е трябвало да покрие сериозни физически критерии, за да попадне в морската пехота. Когато се връща от обиколката същия ден, тя споделя, че капитанът й казал: "Добре, ще започнем да пускаме вашите момичета в графика за още патрулирания."
Други мъже морски пехотинци, които се смятат за най-агресивните бойци във въоръжените сили, са променили мнението си за женските бойни отряди. "Бях абсолютно скептичен, на 100 процента", казва 24-годишният сержант Джеръми Латимър, командир на взвод в рота F на втори батальон на втори полк на морската пехота. Те са базирани в патрулна база Амир - аванпост в централен Хелманд. "Не ми харесваше да вземам който и да е, който не е стрелкови пехотинец. Общо взето се притеснявах да рискувам с женски отряди, не исках да ги изоставям в проблемна ситуация."
Но той променил нагласата си, след като отвел две от жените в дома на старейшина на село, така че те да улеснят влизането на мъж военен лекар, който да помогне на болната жена и дъщери на афганистанеца - отново през стена. Латимър казва, че дейността им е била важна, тъй като старейшината на селото е станал информатор за дейността на талибаните. Сержантът казва, че е можел да чуе през стената как се разбират жените морски пехотинци и съпругата и дъщерите на старейшината, които се оказали само леко болни.
"Разговорът беше нормален, от типа на този, който водят жените, когато излизат заедно, кикотене и прочие подобни", разказва той.
Оттогава насам по думите на Латимър афганистанците са по-гостоприемни, когато неговите патрули включват жени морски пехотинци, които раздават плюшени играчки на децата от селото. Когато мъжете се опитат да правят това, "това са само един куп момчета с ракети и картечници, които се опитват да подарят мече на дете - и то започва да плаче."
Но до какво водят всички посещения и разговори? Старши сержант Джулия Уотсън, помогнала за създаване на по-ранната версия на женските бойни отряди в Ирак и сега на работа в Хелманд, казва, че жените трябва да преминат отвъд раздаването на плюшени мечета и лекарства - и да използват това, което научават от афганистанските жени, за да създадат планове за носещи приходи проекти, училища и клиники. Трябва да има краен резултат, казва тя.
Капитан Джейсън Брезлър, работил с жени морски пехотинци в селото Нови Зад, е съгласен с тезата й. "За да се изградят отношения, трябва да предлагаме нещо ценно на афганистанците" коментира той. "И то трябва да бъде нещо повече от простото: "Аз съм момиче."
