Нима спряхме да мечтаем за звездите

"Всичко е теоретично невъзможно, докато не бъде направено.",

Робърт Хайнлайн

Живеем във време, в което не само масовото кино, но и "масовата" литература сякаш се опитват да избягат от сериозното, от социалните проблеми, които разкъсват обществото ни, и от висините, до които можем да достигнем в бъдеще. На преден план излиза продаваемото, лесно смилаемото, което няма да затормози мозъчетата на зрителя или, не дай си Боже, да накара гледащите/четящите да мислят.

Дори научната фантастика - жанр, който години наред е тласкал фантазията на милиони души по света в нови и непознати посоки, плашливо се опитва да се свие в своя "сдъвкан" вариант под формата на космическа опера или по-лошото - космически екшън.

Изключения като Interstellar (реж. Кристофър Нолан) и Arrival (реж. Дени Вилньов) се губят в конкуренцията на ежегодно излизащи Star Wars филми и новите екшън версии на Star Trek, оставили настрана наука, култура и социални проблеми.

Но каквото търсенето, такова и предлагането. Нима вече сме спрели да мечтаем за звездите и се сещаме за тях само когато Илон Мъск реши да изстреля някоя своя лична вещ в Космоса? Нима сме толкова вглъбени в малките правоъгълни устройства за комуникация (и забавление) в джобовете си, че не искаме да гледаме или да четем нещо, което ще ни накара да се замислим за основите на нашето общество, проблемите в него днес и утре?

Може би да. А когато не търсиш, няма как да ти предложат. Когато стане дума за "научна фантастика", която не само гледа напред в бъдещето на човечеството, но и засяга сложни социални и морални въпроси, няма как да не се сетим за писателя Робърт Хайнлайн, точно 20 години след като той напусна този свят. Мнозина ще попитат "За кого?" - един пораждащ тъга, но вероятно обясним въпрос. Защото макар да е талантлив, продуктивен и признат (4 награди "Хюго") през миналия век, Хайнлайн постепенно потъва в мъглата на забвението и изпада от полезрението на настоящите и бъдещи читатели.

Да го кажем простичко - Хайнлайн е един от писателите, чието творчество е било вдъхновение за Илон Мъск. Същият, който сега иска да ни прати на Марс и кара милиони деца по света да мечтаят за същото.

Писателят е сmqtan за един от "тримата големи" от Златния век на научната фантастика, заедно с Айзък Азимов ("Фондацията") и Артър Кларк ("2001 Одисея в Космоса").

За разлика от тях обаче неговите произведения не са чак такъв магнит за апетитите на Холивуд за адаптиране на популярни книги, на което може би се дължи и липсата на по-масова разпознаваемост на името му.

Хайнлайн (вляво) и Айзък Азимов (вдясно) във Военноморското пристанище на Филаделфия. Снимка: Wikimedia Commons

Творчеството му обаче е богато на идеи и социални теми, много от които звучат актуално и днес - десетилетия след написването на книгите и разказите му. Той засяга темата за индивидуалната свобода (включително сексуалната такава) и не е учудващо, че сам се описва като либертарианец.

Творбите на Хайнлайн през годините са били обект на различни тълкувания и не малко спорове. Най-популярното му произведение - "Звездни рейнджъри" (Starship Troopers), е определяно от мнозина за промилитаристка, фашистка пропаганда.

На заден план остава акцентът върху това, че гражданството и възможността да избираш своите управници трябва да се заслужи с лична саможертва; че човечеството, макар и скроено от индивидуалисти, понякога трябва да е единно срещу общата заплаха (в случая извънземни гигантски буболечки с общ разум, които могат да се разглеждат като лицето на комунизма в романа).

Да, има филм по "Звездни рейнджъри", но той е един от онези случаи, в които човек съжалява, че Холивуд е посегнал към негова любима книга. Режисьорът Пол Верховен се опитва да екранизира романа през 1997-а, но опитът му е по-скоро неуспешен.

Няма я философията на книгата, няма ги посланията, няма ги дори любопитните нови технологии, които Хайнлайн "рисува" на пишещата си машина. Филмът просто иронизира военната служба и военните конфликти като цяло, а в крайна сметка човек помни само безцелното пуцане на войниците срещу гигантските буболечки.

Кадър от "Звездни рейнджъри" (1997).

Но самият Верховен признава, че е стигнал само "до втората глава на книгата" и накрая поискал от сценариста да му я разкаже. Ето как магията на литературата се губи, задушена от некомпетентността и визията на студия и кинотворци. Питайте за това и почитателите на Айзък Азимов и им припомнете филма "Аз, роботът" с Уил Смит. Ако изобщо са се осмелили да го гледат...

Това е странно. С продуктивността си (32 романа и 59 разказа) Хайнлайн е мечтата на всяко жадно за съдържание студио или телевизия.

В същото време прогресивността в произведенията му няма как да не се хареса на погълнатия от политкоректност Холивуд. Той включва тъмнокожи персонажи в книгите си и дори се осмелява да предизвика читателите с расови и етнически предразсъдъци. Джони Рико, например - главният герой в "Звездни рейнджъри" всъщност е от филипински произход, и се казва Хуан. Налице в творбите на Хайнлайн са и силни женски персонажи, които понякога са по-талантливи и даровити от мъжете.

Романът му "Странник в странна страна" засяга и любими теми като сексуалната свобода, ролята на парите в живота ни и абсурдността на организираната религия през погледа на човек, отгледан на Марс. Все теми, върху които може да се стъпи за основата на филми и сериали, които да са нещо повече от 2 часа в киносалона с пуканки в ръка, а подобно на книгите му да тласнат жанра в една по-сериозна насока.

Проблемът обаче е в мащаба на тези произведения, който стряска Холивуд и го кара да стои настрана. Може би за добро, ако резултатът ще е орязана и лишена от всякаква философска тежест версия ала филмът "Звездни рейнджъри".

Същият този мащаб, както и някои по-крайни възгледи на Хайнлайн, вероятно стряскат и част от читателите. Ново издание на негова книга вероятно не се е появявало в България от десетина години, а за да не бъде издадено нещо, значи то не се продава. Тук е разликата между продукта - онези бързи за схрускване книги, с които разпускаме в метрото, и творбата, която изисква вниманието на читателя и неговата отдаденост.

А може би ни е нужно още малко. Може би, за да бъдем привлечени отново към научната фантастика, трябва да откъснем поглед от екрана на смартфона и да се огледаме. Първо около себе си и обграждащия ни свят, а след това и нагоре - отвъд него. Нещо, за което творчеството на Хайнлайн може да ни помогне.