С прах в душата и прах по нозете

За поета Борис Христов по-лесно се пишат литературни анализи, отколкото статии (което е в известна степен радостно, но и крайно неудобно за някой, който се опитва да напише именно статия")...

Поводът да стане дума за човек, дефиниран като "поет" приживе и отдал живота си на най-низвергнатото и недооценявано днес занимание - "реденето на красиви думи", обаче е напълно конкретен.

В деня преди Голяма Богородица авторът, оставил най-впечатляващото описание на "Жената Мария" в българската литература, навръшва 70 години.

Това е събитие, за което дори, с известно преувеличение и патос, можем да кажем, че трябва да бъде повод за "всенародно празненство". Знам, че ще звучи смехотворно, както смехотворен е всеки патос, когато се говори за поезия, но в случая възторгът не е напълно лишен от смисъл, защото става дума за един от малкото творящи днес българи, които са известни поради факта, че онова, което са написали, има значение.

Няма как да отречем, че стиховете на Борис Христов предизвикват полемика и полюсни реакции, но най-важното - независимо дали ни допада или не неговото творчество, не можем да не признаем естетическата му стойност.

Авторът не дава безкрайни интервюта по вестниците (всъщност медийните му изяви се броят на пръсти), максимално спестява на и без това затормозените ни от информация мозъци подробности от личния си живот, и с това, прадоксално, прави интересът към личността си единствено по-голям.

Строги снимки, достолепна осанка: Борис Христов приживе дава вид на легенда, която действа особено силно на онези от нас, които сме съвсем друго поколение, затънало в технологично общуване, съчетано с ежедневни разпри и борба с бита. Ние обичаме войната с другите, споровете, трагедиите и неяснотите, ние сме медийно манипулирани, зависими един от друг, слаби...

А Борис Христов като естетика е природен, органичен и близък до корените, до първичното, до онзи полу-селски живот, който е толкова чужд на повечето от нас.

Неговият личен празник би могъл да бъде и великолепен повод за човек да се откъсне за малко от себе си и собствената си суета и да разбере, че "има и друг начин" за съществуване.

Може би дори по-разумен?

Единадесет стихосбирки, издадени от 1977 година насам, 3 големи национални награди и един върнат орден "Кирил и Методий" (второто по-старшинство отличие у нас, след орден "Стара Планина"), десетки сценарии на игрални, документални и анимационни филми...

И най-вече: мистичен живот в отдалечената провинция, в красиво историческо село в Югозападна България, където, перифразирайки отново негови думи, животът също е труден, но поне е красив.

А много по-добре труден и красив, отколкото само труден, нали?

Избраното вече преди около 2 десетилетия за негов дом село Лещен звучи като сбъднатата мечта за вечно изнервените от градския шум блудни души, на които постоянно нещо им пречи (най-вече околните), на които парите все не стигат, а беззаконията в държавата им бъркат в нервите до степен да не могат да спят.

Дори да не си любител на поезията, няма как да не завидиш на хармонията, в която живее човек, избрал да бъде встрани от суетата.

Но не бива да се забравя, че животът в отдалечено българско село може да понесе единствено на някой, въоръжен с достатъчно богат свой вътрешен свят и който винаги може да хвърли мост между себе си и света, чрез някое свое произведение, например.

В противен случай всички опити да се "избяга" биха били самоцелни.

Чрез творчеството си Борис Христов не само хвърля мостове между своя свят и онова ежедневие, което може да те потопи до степен да забравиш кой си, но и между онова травматично за много хора минало на зрелия социализъм от края на 70-те години и днешния ден, като създава естетическа радост и усещане за непреходност между тогава и сега, по начин, на който само поезията е способна.

Творчеството на Борис Христов все още не се изучава в основното училище (но и това ще стане), но се разглежда сериозно в Алма Матер, заради очевидните предимства на неговото писане пред много от онова, което се създава днес.

По думите на професор Божидар Кунчев от Софийския университет, който е сред най-големите популяризатори на творчеството на Борис Христов, както и негов близък приятел, днес празнува рожден ден "един от най-значимите поети изобщо в българската литература".

Професор Кунчев също така подчертава неразривната връзка между личната съдба и звученето на произведенията на поета и напомня за важността от това "сливане" между бит и творчество, което би трябвало да е характерно само за най-добрите и големи артисти.

И понеже статии за хора на перото се пишат безкрайно трудно, особено за артисти, които очевидно са напълно наясно със собствената си стойност, нека завършим с цитат от "Тъга" - едно от най-хубавите ранни стихотворения на Борис Христов:

Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня.
Птица във въздуха не смее да мине,
с камък да драснеш - ще се запали.

Бавно вървят часовете следобедни,
сякаш някой се учи да свири
и се разбиват във сините кораби
на гърдите ни татуирани.

Двама по двама под горещата шапка
на слънцето цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.

Реката пресъхва, а ние на моста
стърчим в тишината запалена.
И спориме дълго, и философстваме
за морската флора и фауна.

Сканирано копие на най-новата книга на поета "Книга на мълчанието" можете да изтеглите на PDF оттук

Новините

Най-четените