Има сто причини човек да се моли за хубаво време, но онзи ден един приятел се надяваше да спре да вали само за да отскочи до Борисовата градина, където пеел Роберто. Не съм фен на градинките, но на приятелчето така му блестяха очите, че се замъкнах натам, докато небето изцеждаше последните капчици дъжд.
Наистина яркият уличен музикант, когото явно всеки, прекарал лятото си покрай езерото Ариана познава, вече огряваше под две стогодишни дървета с жълтата си риза под червения елек и пееше "Parla piu piano..." - така че никой от минаващите оттам да не се забърза. А едно момче с колело се върна, свали слушалките от iPod-а си, пусна внимателно монета от 1 лев в кутийката под краката му и пак потегли, казвайки "Благодаря".
Сценката с колоездача се повтаря всеки ден, но Роберто уточнява, че не всички щедри хора са непременно любезни: "В началото на лятото пях в Бургас и един ден докато отивам към летния театър, някакъв голям мъж ме настига и крещи "Къде ходиш ти, бе!Ако знаеш колко съм ти набрал..." Направо се уплаших, докато се усетя какво става - вика: "Ето ти децата, сега ще дойде и жената, ето ти и пари - само да ме оставят на мира, че от снощи реват за някакво жълтоклюно патенце..."
Нарича музиката си "баладична", а с репертоара си от забравени детски песнички (с каквито се готви да издаде албум) Роберто е истинско спасение за майки, които търсят по-одухотворено забавление от пластмасови светещи и писукащи атракциони, клатушкащи децата няколко минути срещу един лев - или няколко...
За парите, които е изкарал, пеейки от 4 месеца под дърветата в парка, явно е доста благодарен на публиката си - споделя, че с част от тях ще купи от Амстердам един голям Мики Маус, който му е останал в главата. "Другото лято ще го сложа тук - мисля, че ще се разбера с общината - и ще излизам от него с китарката... да се радват децата."
За да събере пари за синтезатор пък е спал шест месеца на скалите на един плаж в Тенерифе, където пее от три години (заминава пак след коледните празници). Инструментът така и не стига до България обаче, защото на аерогарата в Дортмунд изискват от него да му купи отделен билет. "Абсурдно, пианото струваше колкото беше цената на полета - толкова се ядосах, че просто го счупих в пода и го зарязах там..."
От пръв поглед е ясно, че не е от хората, които седят на стола на правилата. В продължение на 7 години е кандидатствал във ВИТИЗ ("не ме приеха и въпреки че имах връзки, не ги използвах), от любов към изкуството е бил миманс в операта (срещу 1,80 лв. на представление), припечелвал е като водопроводчик...
"Чувствам се на 20, изглеждам на 30, но няма да ти кажа на колко съм...", казва Роберто, роден преди петдесетина години в България в семейство на педагози. През 2000 г. заминава за Южна Африка, където живее 4 години, работейки и като сервитьор. Когато се връща в България лятото работи в Слънчев бряг и обучава бъдещи сервитьори, а тази година за пръв път решава да изпита отношението на хората към уличните музиканти в София.
"И ето - не че се хваля - но днес идва един човек и ми вика: "Откакто си тук паркът светна..." Без да го е очаквал, се е превърнал в нещо, което хората искат да пипнат за повече настроение - докато си пият бирата, седейки на пейките или на полянката срещу него. Експресивността му е вродена, следва принципа, че за да те чуе човекът на другия край на парка, не е нужно да крещиш. "Номерът е да се впишеш в пейзажа, в който хората ще се почувстват добре..."
По време на 8-часовия си работен ден, през който никога не сяда ("трябва да уважаваш хората"), Роберто си играе с музиката на шест езика (английски, руски, немски, италиански, испански и френски). В Тенерифе туристите спират не само, за да го послушат, а и за да влязат в неговата роля.
"Доста хора ме молят да им дам китарата, застават на микрофона и започват да пеят любимите си песни... Затова няма да отида да пея в заведение колкото и да ми предлагат. На улицата има истинска свобода, там можеш да се разбереш с хората - а не да се затвориш в някакъв пъб и някой да те замеря със стрелички за дартс, щото не искаш да му изпееш нещо на AC/DC."
Женен и с две пораснали деца, Роберто все още не може да каже къде е домът му. "Свикнал съм да виждам звездите, да спя край окена, да ям риба, която сам съм уловил." Изглежда толкова убедително доволен от живота си, че нищо чудно да е милионер, който се майтапи с наследството си... Сигурното е, че когато си тръгваш, спонтанно му връщаш лекия поклон - като на човек, който наистина ти мисли приятния ден.
