Това вдясно е един от последните текстове в блога на Animal Rescue Sofia. „Спасителите на животни" от София прибират изоставени, болни, ранени, нежелани улични и домашни животни в приюта си в Богров, лекуват ги, кастрират ги, оздравяват ги и... им намират нови стопани и осиновители, когато е възможно.
„Работим в океан от болка", потръпва за миг Стела, координатор кампании на организацията. Но е смайващо колко често тя и съмишлениците й от организацията успяват да завършат историите на различни кучета като споменатата Нени с щастлив край.
Стела
Макар собствената й история да звучи като осъвременена версия на мита за Сизиф, Стела Райчева носи заразителната си усмивка и проницателен поглед без капка нерешителност. Изпълва стаята с енергията, която може да притежава само човек с кауза, в която е влюбен. А тя определено е някой, който може да твърди за себе си, че любовта е основната му движеща сила.
За любовта си към животните говори с убедеността на човек, който е напълно наясно със себе си. Нарича я нещо „напълно естествено". Какво по-нормално от това? Кучето е наш приятел, ние сме го създали, без нас то не би могло да съществува, казва тя и спира, защото вярва, че това е достатъчно обяснение за ежедневната й работа като част от екипа на природазащитната организация.
Приютът за кучета в Богров е тяхно дело и е нещо, с което се гордеят. И има защо. На пръв поглед това са просто две средноголеми сгради: една за кучета и една - кабинети и склад. В първата са приютени петстотин кучета, спасени от всякакви жестокости - независимо дали причинени от хора, себеподобни или лоши условия. В другата са лекарските кабинети, административната част и помещенията, в които се складира всичко - храна, гъби, четки, легени, одеяла, още храна („по два тона месечно отиват"). Всичко идва от дарители.
На въпроса каква част от живота й заема тази организация, Стела се разсмива не без самоирония. „Много голяма. Винаги съм се занимавала с животни." От миналата година е с ARS, запознава се с тях случайно и остава с тях. Напуска работа, защото времето не стига за всичко. „Не мога да кажа просто „зарибих се", защото виждам резултати от труда ми, виждам промяна, виждам, че сега е моментът да направим нещо, към което да се включат повече хора. Ще стане. Малко по-бавно, отколкото ми се иска, но ще стане".
Въпреки че нагласата й към света е да бъде оптимист, Стела става свидетел на тежката истина, която й се сервира всеки ден.
„В нашия приют на 28-ми август тази година някой влезе през нощта, когато ние още нямахме охрана, и одра живо едно от нашите кутрета. Остави кожата, за да я видим, а тялото отнесе. Полицията дойде при нас онзи ден, за да започне разследване. От 28-ми август - чак сега."
„Заедно с „Град за отговорни хора", „Четири лапи" и други организации направихме конференция, за да обясним на обществото, че насилието над животни е доказано свързано с насилието към хора, че България е единствената държава в ЕС, в която особената жестокост към животни се наказва само административно, а не е криминална проява. Бойко Борисов и Мирослав Найденов бяха обещали да променят наказателния кодекс, но това все още не се е случило. Не мисля, че голямата промяна ще дойде от кодекса, но вярвам, че това е пътят, по който трябва да се върви".
Концлагерът в Кремиковци
Неотдавна отиват по сигнал в бившия завод Кремиковци. И заварват ужасяваща гледка. Близо 300 кучета, затворени в изоставените халета. Гладни до смърт, осакатени, оскотели. Канибализъм между тях. И започват отчаяни действия, за да спасят малко по малко каквато могат част от тях. Нени е една от спасените.
„Мислехме, че като е с два крака, ще я уловим по-лесно, а тя бълхата като хукна, едва я хванахме...", смее се Стела. Но не им е лесно. Приютът има 500 места и е пълен, а постоянно се налага да взимат още или да отказват прием на нови животни. „Стигали сме до 160 животни отгоре, а това е ад", казва с мъка Стела."Идват хора и ни се сърдят и ни ругаят, че не щем да им вземем кучето. И се налага постоянно да казваме твърдо „не". Тежко е".
Приютът обаче се радва и на щастливи истории
„Имахме една трикрака немска овчарка, Линда. Стопаните й я изоставиха, кракът й се оплел с веригата, възпалил се и след ампутацията ни я оставиха на нас. А в България не се осиновяват слепи, глухи, трикраки. Само чужденците осиновяват такива кучета".
„Линда обаче я взе едно прекрасно българско семейство с две деца и кокер. Дойдоха и си го избраха. Това ни е първото куче-инвалид, осиновено от българи. Но кучето беше прекрасно. А те просто са хора без предразсъдъци и комплекси. В чужбина е наистина различно. Говорих с едно момиче от организация като нашата в Русия и тя вика „ама тука сакатите ги взимат веднага, здравите са проблем". На хората там просто им е жал".
„А у нас се срамуват да разхождат „дефектни" животни, ние и нямаме тази култура", продължава разказа си Стела. „Замислете се на ден колко хора в инвалидни колички виждаме. Около десет хиляди са само незрящите. Колко такива срещаме? Нещата стават постепенно, но трябва да се създава модел. Примерно, досега не е имало приют като нашия, от който човек да си вземе куче с радост. Хората ходят в „Сеславци", защото знаят какъв ужас е в общинския приют, жал им е за животните там. А при нас идват, защото ще им дадем здраво, щастливо, весело куче".
От устата на Стела звучи сякаш борбата срещу закоравялата администрация и манталитета на средностатистическия българин е проблем с решение. И е права. Според нея няма смисъл да скръстваш ръце и да се мръщиш, най-добре е ударението да падне върху добрия пример.
„Има много хора в тази област, които са постигнали нещо, но с цялото ми уважение към тях, никога не са имали връзка с обществеността. Накрая се получават някакви изолирани групи от хора, сърдити, нещастни. Защото ние все пак се срещаме с болка, смърт, жестокост, страдание всеки ден. Но ние ще поемем това. Ето, аз нямам проблем и ще си свърша работата, накрая ще стане така, че да има и хубави резултати. Ударете ни едно рамо! Докато предишния тип функциониране е да се мрънка, хули, да се реват призиви „помогнете на тези изкормени животинчета!" Да, има изкормени животинчета, но хората не искат да виждат повече страдание и мъка, това не ги кара да се ангажират, отблъсква ги. Никой не иска да бъде участник в нещо, което се проваля и е тъжно, мрачно и лошо".
Държавата? Парите?
Природозащитната организация НЕ харчи държавни пари. Общината плаща наема на приюта, тъй като сградата е частна. Плаща и част от храната, покрива режийните и охраната. Не е малко, но реално всичко останало, заплатите плюс два тона храна на месец, огромното количество консумативи, лекарствата, цялата кастрационна програма, всичко това е от дарения.
Заплати получава само оперативният екип - тримата ветеринарни лекари и гледачите, или общо 10 души. Иначе организацията има и стратегически екип от още 10 души, които се занимават със стратегическото развитие, визията, с осиновяванията и търсенето на нови контакти, финасирането, комуникацията с общината и медиите.
Всеки може да помогне, дори и не с пари. Едно от нещата, от които кучетата в Богров със сигурност имат нужда, са разходките. „Петстотин животни, затворени в клетки - това не е живот. Те трябва да се социализират, за да станат за домашни любимци. Не всяко куче, взето от улицата, е готово веднага да влезе да общува с човека. Учат се, създава се връзка на доверие, защото и те са много травмирани, не идват от света на радостта", пак припомня Стела.
Други хора пък помагат по различен начин. От 15-ти до 29-ти декември Animal Rescue Sofia държат щанд на Коледния базар в НДК. Там продават тениски по дизайн на приятели на организацията. На щанда ще намерите и собственоръчно направена украса, шапки и шалове ръчна изработка, както и картички от малки и големи ентусиасти. Всичко е дело на доброволци.
Понякога се включват и фирми към помощта - „Булгед" им правят отстъпка за календарите, след като виждат с какво са се захванали. Календарите са разкошни - със снимки на животни от приюта. Струват 15 лв. - скъпичко, но затова са направени, приходите отиват изцяло за животните. Досега са продали над 500 бройки, което при тази цена е чудесно постижение. Остават обаче още 1500...
Доброволците
В България я няма традицията да се работи доброволно и безплатно за някаква кауза. Но доброволци все пак се намират. Питаме няма ли сред тях известни личности - в Америка купища световни звезди се снимат голи в календарите и рекламите на PETA, пък дори и само заради огромната реклама, която тази мощна организация им осигурява.
Оказва се, че има. Но са... чужденци. Лео от Биг Брадър например сам поема инициативата - „Той сам ни потърси, дойде при нас, разхожда кучета. Сега на всяко 15-то число в пицарията му по един лев от пиците отива за нас. Продава тениските и календарите ни, зарибява хора", разказва Стела.
„Един човек само да се обозначи и почваме да го гърбим незабавно", смее се тя. Но сериозно, за тези дни на пазара им трябват хора, които да продават. И постоянно се нуждаят от доброволци за транспортиране.
Мисията
Основната им мисия е да кастрират животни. „Д-р Станкова се занимава само с това, от сутрин до вечер, събота и неделя също, вече 8 години! Това е делото на живота й и то й носи радост. Защото всяко кастрирано животно значи, че няма да се родят нови, които да страдат. Кастрацията е световно приет метод за намаляване на популацията от кучета."
„Нехуманно?! Няма нищо природно и естествено в кучето само по себе си. То не е биологичен вид, който е способен да съществува без нас. То няма осъзната сексуалност, няма нужда от любов, брат му няма да му се смее, че е импотент. Не изпитват удоволствие от секса, не страдат от това, че няма да станат майка. Кучетата нямат трайна сексуалност, тя при тях е на периоди. И когато са кастрирани, те просто не влизат в тези мъчителни за тях цикли."
„Ние движим кастрационната програма заедно с общината. Но често чуваме: „ама кучетата не ни чукат, те ни хапят, защо не ги избивате". И като експерти - каквито сме - обясняваме: Световната здравна организация неслучайно препоръчва кастрацията като метод, а защото просто НЯМА друг работещ метод за решаване на проблема с бездомните кучета."
„Софиянски избиваше кучетата в продължение на 8-10 години. Той изби десетки хиляди! Резултат? Никакъв! Просто няма как да има резултат, защото това не работи. Безкрайно по-скъпо е от кастрацията и в крайна сметка не води до резултат - нито убийствата им, нито затварянето в приюти, нито дори прекрасните задомявания, които ние правим, не решават проблема".
„Това, което трябва да се прави, е системна кастрация на уличните и домашните животни - така се ограничава популацията им - и спиране на притока на нови животни към улиците. А те идват основно от дворни животни, които живеят около фабрики, бензиностанции, строителни обекти. Там ги хранят, но не поемат отговорност за тях. Те се размножават и бебетата им оцеляват, защото има достатъчно храна. И след това запълват околната ни градска среда".
„Единственият начин е първо да се напълни с кастрирани кучета. Всяко животно съществува само там, където има ресурси. Ние имаме стари сгради и лоши, незатворени мазета, където животните могат да спят, лошо сметоизвозване и жвотните имат какво да ядат, недобра канализация и животните имат какво да пият. След като има условия някъде да живеят пет кучета, ако ще да ги колиш на всеки два дни, ти все ще имаш пет кучета там".
„Ние казваме: нека тези пет кучета да са ваксинирани, обезпаразитени и кастрирани от нас, и нека спрем притока на нови животни към това място, за да може те по естествен път да си измрат в даден момент и да няма нови. И няма да има, ако хората спрат да ги изхвърлят на улицата".
Проблемът винаги са били хората, не кучетата
„Гледам как кметицата всеки път въздъхва тъжно „Ама те са бивши домашни кучета". Ами да, те СА бивши домашни кучета. Общината също кастрира и то доста - по 10 000 кучета годишно. Но такава ни е културата на отглеждане на животни. Имаме много малко регистрирани и кастрирани животни, нисък контрол, НВМС все така не е направил тази обща база за регистриране на животни с микрочипове. Всичко е бавно в България."
„Ние си мислим, че като сме европейски хора и така трябва по европейски да се случват нещата. Но има различни действителности. Живеем паралелно с човека, който утре ще си изхвърли бебетата в реката или на улицата. Да очакваме да не го направи е пожелателно щастливо мислене. Добре е да не забравяме къде сме. Иначе можеш съвсем да се отчаяш, като си кажеш „ето, ние сме толкова свестни и добри, защо не се получава"? Просто защото модернизацията не се случва за едно поколение".
***
Хубавото на срещата ни със Стела беше, че срещу нас не стоеше празен идеалист, някой, който живее в света на илюзиите и ни говори за измислени по-добри светове. Срещу нас стоеше здраво стъпил на земята реалист, който си позволяваше да говори за оправяне на нещата, за промяна.
Да, Стела знае точните измерения на това да вложиш много труд и усилия за нещо, в което вярваш, но също така приема факта, че това е единственият начин да постигне целта си. Така да бъде, казва тя с готовност да реагира съответно на трудностите. Все пак, не е като да не си струва.
„И да не забравите да напишете, че кастрацията е безплатна", казва ни тя за довиждане. „За животните, които ни носят".
Можеш да бъдеш част от решението на проблема. Или да бъдеш част от проблема. Стела е направила своя избор.
