Хората упорито се женят, макар че половината от тези опити завършват в гражданското отделение на някой съд с грозни битки за сервизите и децата. И още по-упорито се снимат, докато се женят - в бели рокли като сметанови торти и костюми с още неразгладени ръбове, а яката жули врата...
Снимат се все в пози, в които никой с чувство за хумор не би позволил да го видят дори мъртъв. Тя - разперила сметановата торта на зелена полянка и загледана с нега нагоре, той - закрилнически надвесил се над нея и протегнал й ръка.
И аз съм хлипала от вълнение, когато съм гледала подобни снимки на близки хора, колкото и да не вярвам в захаросаната романтика на сватбата и каквито и претенции за вкус да имам.
И въпреки сантиментите знам, че това е лоша сватбена фотография, която се лепи по албуми и се прибира в секцията. Но може да бъде и по-друг начин.
Това разбирам, когато се запознавам с тримата съдружници от „Профайл Студио". Те правят сватбени снимки, които биха стояли съвсем на място във всяка арт фотографска изложба. И са едни от малкото в България, които го могат.
Камен, Васил и Владо се познават отпреди 13 години, когато отиват да учат фотография в Нов български университет. След като завършват, работят доста години за интериорни и модни списания и в един момент решават да си направят собствено студио. Именно в него ме посрещат Камен и Васил, а Владо е по задачи.
„Работих в „Кодак", там снимах няколко сватби, така започна всичко. От уста на уста се разнесе мълвата и когато направихме студиото, започнаха да идват повече клиенти, които искаха да им заснемем тези празненства."
Събират се тримата на съвет и решават, че щом има такава ниша, тогава да подходят към нея сериозно и да направят всичко както се прави по света. Учат се от чужди колеги, гледат снимки по интернет, четат книги. Днес зад гърба си имат вече 5 години опит в този вид снимане, стотици сватби и никак не гледат на това занимание „сватбарската".
„На запад сватбената фотография е доста развита, и то от много години. Дори в университетите се изучава като жанр, има доста учебници. В България не е така", обяснява Камен. „Някои си мислят, че е много лесно: взимаш апарата и щракаш. Но това е съвкупност от много неща - репортаж, мода, интериор. Всичко се случва адски бързо, трябва да си нащрек, дори да мислиш поне две секунди напред и да предвиждаш какво ще стане."
Оказва се, че ако за развеселените роднини досега познатата сватбена фотография от типа „Застани до фикуса да те снимам с вуйна ти Гинка" е нещо, което не може да мине за работа, то за професионалния фотограф, който прави всичко по учебник, е десет часа изморителен труд. И през това време - никакви екстри от алкохолно естество, както може би всички вече си мислите.
„Никога не си позволяваме да пием на сватбите, защото все пак сме на работа. Много държим и хората, които работят за нас на хонорар, да не го правят, колкото и да е весело. Защото пада бдителността на фотографа и той започва да пропуска интересни моменти", казва Камен.
„Пък и ще направим лошо впечатление. Гостите ще си кажат - фотографът се напи, да му вземем апарата да поснимаме. А точно това не искаме", допълва Васил.
„Това са неща, които трябва да се възпитат в България. Бягаме от чалгата. Искаме наистина да направим нещо стойностно и да останем тук да работим", продължава Камен. „Защото в чужбина сватбена фотография се работи много по-лесно и е много по-добре платена. Но искаме в България да я правим, и тези хора тук заслужават хубави снимки."
Въпреки това не им липсват поръчки и от чужбина - Италия, Австрия, сега се готвят да пътуват и за Англия през есента. Фотографията е универсално изкуство, а при онези цени там българският талант е доста изгоден.
Обясняват ми, че в Англия например да те снима истински професионалист в сватбения ти ден струва поне 1000 лири. Колко ли пари е взел фотографът на сватбата на Кейт Мидълтън и принц Уилям...
„Според мен не е честно колегата да се е възползвал, че е снимал кралски особи", възразява Васил. „Трябва да си е взел официалния хонорар като за такива снимки. Това ще го направи българин - хайде сега да му надуя цената, защото е богат."
„Тяхната сватба е по-скоро протокол. Не е интересна - стоят някакви хора и гледат в обектива. Ние търсим по-разчупени неща."
Когато за първи път видях снимките, които прави тяхното студио, разбрах, че не е задължително сватбеният ти ден да остане като най-голямото кич-петно в живота след абитуриентския бал. Може да се запечати и като стилно черно-бяло фото-есе, снимано с много отношение. Да има в него чувство за хумор и самоирония, а не само умилителни и захаросани фасони.
Грохнало рошаво шаферче с измъкната от панталона риза, поседнало на дансинга в краката на сватбарите. Свалени обувки от уморени от танци нозе в центъра на композицията, в чийто фон се вихри разфокусирано хоро. Разхлабени вратовръзки.
Но и автентични сълзи, които не стоят изкуствено като на корица на Даниел Стийл. Целувка, но не като от турски сериал. През окото на професионалист сватбата ти може да бъде запечатана като страхотно събитие, какъвто и циник да си.
„Не гоним само жълтите неща, не искаме да злепоставяме хората - кой се напил, кой си съблякъл ризата", обяснява подхода им Камен. „Всеки се олива и това е много смешно. Но ние документираме началото на едно семейство, което трябва да остане дори и за внуци. Това е събитие, което в най-добрия случай се случва веднъж. Пък и втори да се случи, първият е най-сантиментален, после хората знаят за какво става въпрос. Към една такава семейна история трябва да се подходи сериозно. Не си заслужава да снимаме само гафове."
Понякога преговарят с младоженците да ги пуснат да снимат от самото начало - още докато булката се приготвя. Обличането на младоженката за тях не е гола фотосесия, може да е съвсем загатнато и стилно. В ритуалната зала и църквата всички са доста сковани, но в ресторанта, след като се настанят и пийнат по едно, вече се отпускат. Тогава започва истинската работа за фотографа. Най-често улавят смях и плач.
„И много пот", допълва Васил. Усилният сватбарски сезон е лятото, мъжете са в костюми, пие се ракия от обяд, после се играе хоро. Понякога от този екстремен подход към сватбарския организъм има и припаднали баби.
Правили са какви ли не сватбени фотосесии: в замък в Италия, в който на църковния ритуал струнен оркестър е свирил November Rain на Guns's'Roses; при винкела в Перник (младоженците софиянци си поискали индустриални снимки, а къде по-добре биха станали те от Перник); в ботанически градини, паркове, край езера, пред Народния театър и други красиви фасади в столицата.
„Общо взето като поставиш булка там, където не й е мястото, се получава интересно - в метрото, в трамвай, на релси, на покрив", обясняват ми Камен и Васил.
Васил си признава, че най-лошо заснетата му сватба е тази на сестра му. И заради алкохола - там си е позволил, защото е от семейството - и заради вълнението, заради което не ти се занимава, а ти се празнува.
И тримата от студиото не са женени, затова ми е интересно като герои на каква сватбена сесия се виждат. Камен започва да ми описва морски бряг, привечер, с много свещи...
„Той сега не ти разказва в какво иска да участва, а какво иска да снима", обяснява ми Васил, още преди да съм казала и дума.
„Ами след толкова сватби май не мога да изляза от ролята си на фотограф. Но пък и то за жените ни ще е по-вълнуващо, ние с удоволствие ще участваме", отвръща Камен.
Друга професионална повреда на сватбения фотограф е, че след дългогодишни повторения вече знае наизуст църковната служба за бракосъчетание, която винаги е една и съща - за сватбата в Кана Галилейска. „Какво искаш ти от мене, жено?" - рецитира с попски глас Васил.
И веднага добавя, че къде по-интересно от църквата е в ритуалната зала: „Започва да гори едно огнище на радост и щастие..." Наподобява безпогрешно дори интонацията на емблематичната общинска служителка с папка в ръка и трикольор през гърдите.
„Вече няма чак такива лирични отклонения", казва Камен."Самите младоженци казват: по-малко стихчета."
Весела работа имат. Не гонят министри, които режат ленти, казват, че това не би им било забавно. Снимат семейна история, запечатват истински вълнения и трепети и се стараят да го правят артистично и стилно. Защото и в най-баналното събитие, и през най-непроходимата преструвка, сред най-големия напън да изглеждаме добре за пред лели и чичовци, винаги избива автентична човещинка.
А нали тя е в основата на всяко изкуство.
