Някъде по средата на мемоарите на Кондолиза Райс "Extraordinary, Ordinary People", попадаме на сцена, която отразява основното противоречие в нейния живот и нейната кариера. Тя разсъждава защо нейният "консервативен баща-републиканец" толкова добре се разбира с радикали като Стоукли Кармайкъл."
Баща - пастор и републиканец
Отговорът, който отец Джон Райс дава на дъщеря си, е, че той обича борбата на идеи. Самата Райс предлага доста различно обяснение. Баща й, по нейните думи, "се възхищаваше на желанието на радикалите да се изправят срещу американския расизъм със сила и гордост, вместо със смирението на молбите."
Баща й е пастор в черна презвитерианска църква в Бирмингам, Алабама, който - както Райс ни напомня двукратно - e най-сегрегираният град в Америка през 50-те и началото на 60-те години -периодът, в който тя израства. Сега, естествено, всяко дете в училище е чувало за Мартин Лутър Кинг и писмото му от градския затвор на Бирмингам.
Но в детството на Райс, когато черният квартал от средната класа Титъсвил е бил под постоянен терор от атентаторите от Ку-клукс-клан, баща й е отказал да се включи в ненасилствения активизъм на Кинг. Той е вярвал в отвръщането на насилието с насилие. Той често е седял на предната веранда с пушка - и е помагал за организирането на групи от въоръжени черни мъже, които да патрулират улиците на Титъсвил.
Тези и други истории от детството на Райс правят мемоарите й изненадващо увлекателни, след като читателят се откаже от каквато и да е надежда да научи нещичко от кухнята на политиката на националната сигурност на САЩ при която и да е от двете администрации на Буш, за които тя е работила.
Как е станала властта и уверена в себе си жена
Книгата, макар и разказ от първо лице, всъщност не е за Кондолиза Райс. Тя е по-скоро за нейните родители, Джон и Анджелина - за силите, които са оформили поколението на черните семейства от средната класа, които не са станали политици и лидери на движения за граждански права.
Разчитането на самия себе си, на което Райс се научава при родителите си, спомага за оформянето на уравновесената, властна и многостранна жена, която се издига до висши постове при двама републикански президенти - и междувременно е най-младият ректор в историята на Станфорд.
И въпреки че крайно партийно ангажиран наблюдател като Дона Бразайл, която ръководи президентската кампания на Ал Гор през 2000 г., споделя пред репортери, че е изпитала "тръпки" по гърба си, когато Райс се е заклела като първата черна жена - държавен секретар на САЩ, неоспорим е фактът, че подобна нишка на противоречивост изглежда е следвала Кондолиза Райс през цялата й кариера.
Семейството, което дава света на единственото си дете
Тенденцията проличава, когато тя е млада; подобно на други черни родители от средната класа от тези времена, семейство Райс са решени да създадат на своето единствено дете свят на неограничени възможности. Те отказват да допуснат натиска, под който са живели, да създаде спънки в живота на дъщеря им.
Когато това все пак се случва - например когато Дядо Коледа в градския универсален магазин отказва на Кондолиза да седне в скута му, или когато служител в магазин за дрехи не позволява на детето да използва пробните - родителите й се борят, често принуждавайки белите членове на общността да променят поведението си.
Тяхната битка обаче не е чрез организиране на протести и шествия. (Те се включват в бойкота на магазините в Бирмингам по Коледа.) Вместо това разчитат на силата на присъствието - и изненадата. Майката на Райс - учителка, произлиза от семейство, което е държало всичките му деца да говорят правилен английски, като начин за спечелване на уважението на скептично настроените бели.
Много от историите, които Райс разказва за детството си, включват това как тя се доказва като по-умна и по-способна, отколкото учителите или съветниците, или други възрастни са очаквали. Виждаме отражение от тези оформящи изживявания, когато Райс като дипломант си позволи да изпусне нервите си пред отказващ съдействие служител на бензиностанция в Саут Бенд, Индиана.
И по-късно, когато Борис Елцин, тогава реформатор, все още не управляващ Съветския съюз, се появява на първата си среща в Белия дом и изразява раздразнение, че е поздравен на входа от Райс (тогава заместник на съветника по националната сигурност на Белия дом - Брент Скоукрофт). Тя отвръща на пиперливия коментар на Елцин на блестящ руски.
Атаки от събратя по цвят на кожата
Като ректор на Станфорд Райс по бюджетни причини освобождава популярен член на администрацията от латиноамерикански произход. Когато протестиращ студент подлага на съмнение грижата на Райс за правата на малцинствата, тя отвръща с не по-малко хаплив език.
Няколко страници по-късно Райс признава, че вероятно е подходила към студента твърде грубо. Но глупавият студентски коментар е бил само олекотена версия на странните атаки, пред които Райс е изправена от свои събратя по цвят на кожата. (Райс между другото отхвърля понятието "афроамериканец", което според нея твърде лесно насочва американците към мисълта за робството, превръщайки черната общност в нещо подобно на всяка друга емигрантска група.)
Лидерите на организации за защита на гражданските права, черните политици, черните журналисти и водещи на токшоута до един са я нападали, наричайки Райс Чичо Том (въпреки пола й), изменник, или Леля Джемайма. Белите либерали, прикривайки се със същата груба глупост, също често са се включвали в атаките.
Някои от критиците на издадена преди три години биография на Райс, дело на Маркъс Мабри, се възползват от шанса да й направят психоанализа, по начина, по който либералите обичат да правят с чернокожите, опитвайки се да разберат какво в нейната биография я е накарало да мисли по начина, по който го прави - като изглежда според тях свободната воля, преценка и избор са ограничени само до белите.
Всичката тази ненавист вероятно произлиза от привързаността на Райс към републиканската политика - и конкретно от работата й за администрацията на Джордж У. Буш. Но насоката на критиките е доста особена. Райс е един от водещите експерти в САЩ по въпросите на Съветския съюз, преподавател в Станфорд, поканена от избран президент: какво всъщност се е очаквало тя да заяви? "Няма да ви помагам във външната политика, тъй като имаме разногласия по намаленията на данъците"?
Наистина това, което възприемаме от мемоарите, е страстна ангажираност с расовата справедливост, имаща корени в младостта й в Титъсвил, където родителите й са я учили, че пътят към справедливостта минава през образованието.
Тя е републиканец по убеждение
Райс се бори със съветниците на Буш за "действието в подкрепа на неравнопоставените". Тя спомага за основаването на Центъра за новото поколение - и неуморно набира средства за него (центърът подготвя многобройни деца в неравностойно положение в района на Станфорд за постъпване в колежа и кариерен ръст). Критиците, които твърдят, че тя е обърнала гръб на своята раса, буквално нямат представа за какво говорят.
Все пак е истина, че Райс е републиканец по убеждение. Тя споделя, че е гласувала за Джими Картър през 1976 г. - първите президентски избори, на които тя е можела да гласува - но го изоставя в полза на Роналд Рейгън през 1980 г. заради разочарованието си от това, което тя смята за слаба реакция на Картър срещу съветската инвазия в Афганистан.
От намеците, които тя прави в мемоарите, по въпросите на вътрешната политика тя остава доста по-близо до либералите, отколкото до консерваторите. (Два от най-очевидните примера са, че тя е в полза на абортите и защитава мерки в подкрепа на неравнопоставените при постъпване в колеж и назначаване на работа.) В друга епоха тя вероятно би била "демократ в духа на Хенри Джаксън", но свиващият се обхват на партията изглежда вече не оставя място за подобни сложни в политическата си насоченост фигури.
Кой разумен чернокож гласува за републиканците...
Определено обхватът на Републиканската партия в САЩ също се свива. Политиката става все по-груба, докато самите партии стават все по-тесни като убеждения. Но идеята, изложена от самоизбралите се за пазачи на черната раса, че никой разумен чернокож не би гласувал някога за републикаците, е на интелектуалното ниво на футболните фенове, които бият поддръжниците на гостуващия отбор, докато те се приближават към стадиона. Сред сериозния интелектуален електорат подобна позиция има почти същото ниво на респект.
Футболната метафора не е случайна - футболът преминава през цялата книга (в американския му вид). Бащата на Райс обича този спорт, тя също. Почти всеки неин приятел или мъж, в който се е влюбвала - а тя изрежда много от тях - е бил спортист. Райс излиза известно време с - и може би дори е била сгодена за (в книгата остава неяснота по този въпрос) Рик Ъпчърч, някога звезден играч в "Денвър Бронкос".
Тя е цитирана преди време да казва, че една от мечтите й била да стане комисар на Националната футболна лига на САЩ. Но работните й места - и в академичните среди, и извън тях, се въртят вместо това около външната политика, където амбициите, талантът и страстта по този въпрос заедно я отвеждат много далеч.
Гафове? Несъмнено...
Кариерата на Райс има своите големи възходи, включително участието й в приключването на Студената война. Но дейността й не е извън критиката. В една от малкото "вътрешни" истории, тя открито признава, че в администрацията на Буш-баща, когато тя практически ръководи съветските и източноевропейските въпроси в Националния съвет за сигурност, тя и екипът й са били издебнати от CNN за падането на Берлинската стена. (Макар че същото е факт и за Държавния департамент и ЦРУ.)
И, естествено, Райс е била съветник по националната сигурност по времето, когато разузнаването допуска колосален гаф във връзка с програмите на Саддам Хюсеин за разработка на оръжие за масово поражение, послужил като основание за началото на Иракската война.
Но читателите, надяващи се да получат информация отвътре за тези трудни дни, ще бъдат разочаровани: мемоарите, както вече казахме, не са посветени на личния живот на Райс, а на нейните родители - и свършват със смъртта на баща й, през декември 2000 г., точно когато Джордж Буш младши встъпва в длъжност.
Текстът на мемоарите има насечен, журналистически стил: редуващи се прости и ясни декларативни изречения. Когато Райс разказва за събитията от впечатляващия й живот, този стил излъчва сила, и самата книга е изключително четивна. Но когато тя преминава към силно емоционални моменти, този тип проза се превръща в слабост.
Райс разказва колко мъчително е било за нея, когато майка й развива метастази от рака на гърдата, достигнали до мозъка, или когато консултантът по кариерно развитие й предлага професионално училище, или когато момичета, които тя е познавала, са разкъсани на парчета в баптистката църква на 16-та улица в Бирмингам. Тя разказва, но не показва - Райс информира читателя за чувствата си, но задържа емоцията в самата себе си, така че дори когато съзнаваме страданието й, никога не го изживяваме напълно.
Вероятно подобна резервираност е нормална, като се има предвид сложното й израстване и кариерата и политическия път, който Райс е избрала. Но все пак това е разочароващо. Колкото повече четете за Райс, толкова повече ви се иска да проникнете в главата й, в мислите й, в чувствата й. Тя обаче е била възпитана да запазва голяма част от себе си скрита от света - и го прави и в мемоарите.
Има нещо странно, старомодно привлекателно в начина, по който Райс се опитва да запази като свое лично пространство най-интимните си мотиви и емоции. Но съвременна Америка вярва в правото си да знае всичко.
И когато човек избере да не споделя, в наши дни медиите вярват, че той крие нещо. Жалко. Както и да критикуваме Райс като политик, Райс като американец има интересна и важна история, която да разкаже. И би било хубаво да научим повече за нея.
