В някои държави най-горещите летни дни са "кучешки" (Dog Days на простонароден английски). Изминалата неделя направо лаеше, хапеше и от време на време виеше от жега.
Градинката зад театър "София" прилича на витошко поле минути преди някой да му драсне клечката. Чакането ми бива официално прекратено от енергично лаене на два гласа. А, да, забравих важния драматичен елемент - не съм просто на среща, а на дакелска среща.
С Христина сме се уговорили да дойде малко по-рано от традиционните за сбирките на Националния дакел клуб 5 часа следобед. Води със себе си две чаровни кафяви дакелки - Марта и Брайда (двете, а и всички дългучи надолу в текста са по фамилия Da Casa del Amor и това хич не е случайно).
С нея е и Руси, който обаче е човек и двамата направо живеят заедно. Явно им е добре, защото въпреки изключително досадното ми присъствие, те си остават усмихнати през цялото време.
Минус по минус = плюс
Христина откакто се помни винаги е имала куче, но Марта е първото, което гледа заедно с приятеля си. "Няма човек, който да е имал дакел и следващото му куче да не е било дакел", категорични са и двамата.
Междувременно от всички посоки започват буквално да прииждат дакели - с горди собственици, приятели, приятели на приятели и други заинтересовани. За 20-ина минути на поляната се събират може би 15 дребни, дълги, наградени, черни, кафяви, мъжки, женски, гладни, жадни, любопитни, игриви, сърдити, покорни, непокорни, късокосмести, дългокосмести, лаещи, тихи и всякакви други дакели. Очаквано, ние сме нещо като атракция за минаващите наоколо препотени граждани.
В краката ми си играят носители на купи и медали като Киара (дошла със Сашо), Голди (на Ярослав) и още, и още... Стопаните им са хора, които за годините, прекарани с дакелите, явно са успели да проучат, а и да изживеят на гърба си доста от добрите и лошите страни на породата. Между бирените следобедни закачки всеки собственик може да получи приятелски, но и съвсем компетентни съвети по възпитание, хранене и ходене на изложби. Въпреки голямото дакелско стълпотворение, днес отсъстват поне още толкова дългучи с нежни имена като Бела, Кармен, Алегра, Ероика и т.н.
Прави впечатление, че повечето дошли имат по два дакела. Така е по-лесно да се гледат - двете кучета се забавляват сами вкъщи и навън, а освен това не се възприемат като част от хората в семейството, обясняват ми стопаните. Минус по минус явно прави плюс и извън математиката.
Дрисльо, ама шампион
Гарибалди е красив подрастващ черен дакел. Той е шампион на България „...и е дрисльо". Последното определение е на собственика му Георги, едър и сериозен на вид джентълмен, който някога е бил военен. Първият дакел в дома му се появил преди повече от 15 години, а освен шампиона, Георги гледа и една стара "баба" на 14 години. Не ги е купувал, просто е спасявал кучетата от прогонване на улицата. Гарибалди започнал своя път като подарък за някаква засукана дама, но прищявката отминала и бъдещият шампион без малко щял да заживее около кофите.
Дакелите са симпатяги и са много любвеобилни ("гледа те в очите, трепери за теб..."), но май само у нас има хора, които ги слагат сред домашните кучетата-играчки. Дългучите са ловци и не се свенят да показват това си качество даже и когато няма лисица или язовец наоколо. Обект на агресия този следобед се оказва задрямал в тревата почерпен гражданин. Разминава му се само с лаене от 5-6 посоки.
Кръвта на дакелите лесно кипва, а не чак толкова малките зъби и силната захапка хич не са за подценяване. Неслучайно и някои от международните отличия се дават само и единствено на дакели с ловна пригодност. Георги не тренира кучето си за лов, но редовно му прави "излети" сред дивата природа. Кросче за шампиони.
Къщата на Амор
Общото между Георги, Сашо и всички останали собственици (а и техните четириноги) е Националният дакел клуб. Името може да звучи претенциозно, но тази кучешка организация е една от не толкова многото у нас, които наистина правят нещо. Една от причините за това си има име. Марин.
Запознанството му с "колоритната порода дакел" става преди 7 години и е напълно случайно. Марин и неговата приятелка виждат обява за куче, което ще бъде изхвърлено на улицата, ако не му бъде намерен нов стопанин. Двамата спасяват Амор, който се оказва изключителен екземпляр и печели купа на първата си изложба. По-късно с австрийска помощ е намерена "булка" и така започва историята на развъдника Casa del Amore. Около дакелите от него през 2007 г. се появява и клубът, в който сега членуват над 60 души.
Въпреки това тук не говорим за затворена организация. Може да се запише всеки, без значение дали любимецът му е благородник с родословие или претендира да е издънка на някой знатен род. Марин държи връзка с приютите и когато бъде уловен някой дакел, веднага през Фейсбук страницата на клуба започва да се издирва неговият стопанин или евентуално да се търси нов.
Част от дакелите от развъдника биват предоставяни за отглеждане на любители на породата, които нямат финансовата възможност да закупят свое куче. За всички четириноги има улеснен достъп до медицинска грижа (в клиниката на Митко, който сам е приютил в дома си дакел, а сега гледа и цял отбор малки), както и създадена в Чехия програма за отглеждане.
Най-голяма гордост за клуба навярно са изложбите, които са цели две годишно - на 3 март и на 6 септември. Марин иска чрез кучетата да обединява хората, въпреки всичките разправии в родната кинология - с нейните паралелни съюзи, продажби на титли и родословия и какво ли още не. „Не съм се карал с никого за това, че идеите ми за развитие на породата се различават от чуждите", лаконичен е Марин, на когото също не са спестили змиите и гущерите в Нета.
Тук е добре да направя едно уточнение - целият разговор с Марин се проведе доста преди дакелската среща. На нея той не можа да дойде, защото работи. Поправя пътностроителна техника през деня и (когато въобще е в София) кара такси през нощта, за да има пари за развъдника. От време на време идват доброволци, но основната работа по Casa del Amore си я върши сам. Случвало се е и да взема храна на вересия. "Животинките не са виновни, че не изкарваме достатъчно пари", категоричен е Марин. Признава си без бой, че дакелите са всичко, което има.
***
Една от любимите мъдрости на всичките ми събеседници гласи, че дакелът не е точно човек, но е много повече от куче. Всъщност, ако познаваш, възпитаваш, уважаваш и най-вече обичаш този с четирите лапи до теб, той винаги ще е много повече от куче. Всичко останало са захранвани със сурово месо озъбени комплекси или отбивания на номера с плик кокали пред блока.
