За първи път от години и София като европейска столица има своя Коледен цирк. Това само по себе си е новина, която си струва вниманието.
Въпросният цирк дава представления... в читалище и всъщност се състои от трупа, основала първият български цирк в Италия. А когато научавам и че в програмата му има дресура на африкански таралеж, заявявам убедено: „Таралежите не се дресират". Не че съм специалист, но съм пробвал да опитомя български такъв. И решавам да видя с очите си.
Преди да срещна таралежа обаче срещам Меги от трупата на „Цирк Иванови".
Две хубави очи, душата на дете - това сякаш за нея е писано. Позитивизмът, който е просто поза за много други хора, за нея е начин на мислене и на живот. Като я слушам - защото в комбинация с ослепителната си усмивка е твърде смущаващо красива, за да я гледам отблизо - бих добавил и един твърд по спортно му характер. Питайки я това-онова за цирка, научавам и доста други неща, които могат да ни накарат да се замислим - по разни теми.
Аз започнах да работя на 7 години
В Европа, пък и у нас, циркът е традиция. Баща ми обаче случайно влиза в този бизнес, той не е от цирково семейство. Просто трима приятели решават да не кандидатстват в предопределените за тях училища, а в цирковата школа. Той ми беше учител - мой и на брат ми.
Обикаляхме Европа, бяхме в една невероятна трупа и беше много красиво. Циркът е един много красив свят, особено за децата, пък аз съм била на 7 години, представете си какво е било за мен.
Бяхме например в Полша и децата, идващи на спектаклите, не ни даваха да излезем от караваните. Лашкаха ги, докато не излезем да дадем автографи. За едно дете това е много важно...
Български цирк в Италия
По-късно нашата група Иванови се отдели - останахме един сезон в Испания за начало. Първият ни контракт беше на Канарските острови - благодарение на майка ми, която ни беше мениджър. В началото бяхме аз и татко - Иван Иванов. След около година се присъедини и брат ми.
Когато преди месеци се върнахме в България, отначало се чудехме дали името ни ще предизвика интерес, защото е прекалено българско. Докато в Италия „Циркус Иванов" звучи чуждо и интересно, тук е съвсем нашенско. Но успяхме и тук. Сигурно защото брат ми има едно много романтично разбиране за цирка. Гледа всичко да е качествено, всеки детайл да е изпипан.
Като се отделихме навремето, започнахме да жънем успехи, но и трудности. Започнахме на чисто, на частно, а дотогава бяхме държавни артисти. Бях на 13-14. Като се присъедини и брат ми обогатихме доста акробатическия ни репертоар. Българите бяхме известни в цяла Европа и по света като добри акробати. Постепенно нещата и при нас се разраснаха и дойде успехът.
Но един ден след много, много години работа по Европа, моят прекрасен брат реши, че ще прави цирк. И ние бяхме много учудени - ма как? самостоятелно?? в чужбина??? ще отваряме български цирк???? Но той беше много убеден и това ни повлия. Така всички заедно направихме нашия спектакъл. Отворихме цирка през 2004 г. в Италия.
В един прекрасен момент обаче аз излязох от цирка.
Влюбих се
И реших - край с това, защото тогавашният ми любим нямаше нищо общо с цирка и аз реших, че това ще е, дотук. Беше много драстично решение след 17 години стаж на манежа.
Смених изцяло живота си. Отворихме заведение в Римини и второ в Сан Марино. С всичко се занимавах аз, защото не мога да стоя много мирна. Това в Сан Марино ми беше като дете, казваше се „Кандински Кафе", в чест на художника и всичко вътре беше гравирано. Явно артистичният ген в мен не ме е напускал.
Но нещата не потръгнаха както очаквах - в личен план. Случва се - не знам в България как е, но в Италия вече твърде често семействата се разделят. Родих една дъщеричка, която вече е на 8 години. И след тази семейна неудача въпросът беше:
Какво искам да правя като порасна
Вече бях на 29-30. И реших, че ще се занимавам с някаква работа, която ми харесва. Защото една голяма част от нашия живот минава в работа. Значи трябва да вършим работа, която ни дава наистина удоволствие и радост от това, че я вършим, а не да ни тежи, защото наче ставаме сиви, губим блясъка си.
И се върнах в семейството си, което никога не бях изоставяла всъщност, напротив, има един детайл, с който много се гордея даже. Когато аз родих, цялото ми семейство спря да прави цирк. Те всички спряха за година, за да бъдат до мен. Беше голяма саможертва. Римини, където живеех, е морски курорт. Брат ми направи курсове за спасител към един хотел, баща ми също се присъедини.
Циркът е начин на живот
Нашата професия може да бъде и скучна. Зависи как я вършиш. Има много необичайни неща в нея, но и тук се изгражда едно ежедневие. Ако не те движи някакъв друг интерес или любопитство...
Аплаузите са един мехлем за душата. И за егото, да. Това е нещо невероятно. Един човек, който е бил на сцена и спре, това му липсва ужасно много. 7 години бях отвън. И не ходех на цирк. Занимавах се с други неща, които са ми давали удовлетворение, но не беше същото.
Завръщането в цирка за мен беше много болезнено. Не очаквах, че пак мога да правя това, бях удивена от себе си. Костваше ми много физически трудности, жените се отпускат след раждане, не бях поддържала форма. Стана най-вече с много желание да се върна и да направя пак нещо, да се утвърдя.
Един неуспех в личния живот понякога ни сломява и аз исках да си дам кураж, трябваше ми нещо ново, нов стимул. В първия момент беше на игра - ще пробвам, и после разбрах, че мога. И като ти влезе в главата, вече нямаш спирачки, правиш и това, и онова, искаш все повече от себе си.
Много съм щастлива, че се върнах, защото изкарах 4 години в един много хубав италиански цирк. В този период се бях отделила от моята група. Бяхме разделени, но само физически - те бяха във Финландия, а аз един сезон в Испания. Като личен опит беше много приятно за мен в този цирк.
Да си цирков артист е въпрос най-вече на любов към това, което се прави и на желание. Всеки може да постигне някакъв успех, дори в нашето изкуство, но трябва да имаш чувството. Има хора, които са артисти и им идва отвътре. Други имат техниката, много добри акробати са, но се стесняват пред публика. Трябва да ги съчетаеш тези две неща. Има страхотни акробати, на които се покланям, но не влагат нещо повече, една усмивка например... Ние сме пред хора, а тези хора ни гледат на живо.
Защо човек би поискал да е цирков артист?
Има много отговори на този въпрос. От любов към това да пътува например. Това е една професия, която ти дава възможност да пътуваш много, да се запознаваш с други култури и езици.
Заради егото - защото хората искат да бъдат изявени, известни, вижте какво е по телевизията днес. А ние това го имаме. И то става като една дрога, като наркотик - после имаш нужда да си в центъра на вниманието на някакъв малък свят, пък дори да е само публиката на едно представление.
От любопитство. От желание да направиш нещо, което не е стандартно.
Иначе цирковият живот никак не е лесен. Не е само рози. Това не е професия, а начин на живот. Има и лоши страни. Винаги сме на ново място и сме непознатите, чуждите.
Но от друга гледна точка ние сме си винаги в къщи. Може да съм на 5000 километра от София, но съм си винаги вкъщи, защото това си е моето караванче.
В Италия и по света цирковите артисти нямат нищо друго, освен една каравана - която може да е и много луксозна, по 13 метра, приказни, разкошни. Но нямат дом. Дори като не работят, отиват в някой цирк и се движат с него. Не работят, но живеят там.
Докато ние българите и изобщо хората от бившия източен блок някак си имаме нещо друго другаде, имаме дом, корени. Иначе с караваната - пожар, наводнение, всичко ни се е случвало - но с нея просто се местиш и това е. Има си своите положителни неща, ако човек иска да ги види.
И в какво тогава си влагат парите цирковите артисти? В цирк! Голям цирк, ако ще си играем на думи, нали? Повечето от това, което изкарваме, го инвестираме в професията си. При нас е лъскаво, но лъскавото струва пари. После караваните и изобщо транспортните ни средства гълтат много. Животните също - като виждаш, че растеш нагоре в работата, влагаш в това, което ти помага и което всъщност те радва. Това е целият ти живот.
Когато имах бар, свършваш в бара и се прибираш вкъщи. При приятели, познати. Докато циркът е един затворен кръг. Ако нямаш желание да излезеш извън него, много те ограничава. Иначе дава много - пътуване, езици.
Детето
Дъщеря ми е на 8 години и говори 3 езика перфектно. Колкото и учителите й да ме критикуват, че не й давам стабилност, не са прави. Тя стабилност има.
Но има и нещо повече от другите деца, които виждат само пътя от училището до вкъщи. Тя е видяла много повече. Нейният мозък е много по-отворен, живее по друг начин. Това е едно богатство, което много ще й помогне утре, когато порасне. Иска да стане ветеринар. Казах й - ще учиш много и ще станеш ветеринар.
Голямото ми желание е тя да има избор. И аз се старая да й дам и осигуря точно това. Като порасне, ще може да учи и да стане каквото иска - ветеринар, лекар, журналист. Но ще е направила един информиран избор на живота си.
На нейните години аз влязох в цирка. Участваш за 5 минути, но отговорността е огромна. От моята отговорност - на 7 години - зависеше здравето и сигурността на други хора. Значи трябваше да бъда много сериозно, много отговорно дете. Не можех да си позволя да забравя нещо, да подценя нещо, защото от това зависеше буквално живота на мои колеги. Този циркаджийският живот ни учи на много неща.
Коледният цирк
Идеята да направим Коледен цирк в София много ни хареса. Но да го направим в читалище - това наистина е луда работа. Имаше много трудности. Десет дни буквално живяхме тук. Наложи се дори да направим дупка в тавана, за да се осъществи всичко. Но ние много влагаме във всеки детайл и искахме всичко да е изпипано, затова накрая стана.
Шоуто ни е класически цирков спектакъл. Имаме илюзии, магии, акробати, въздушни номера, много хубави музикални клоунади. Това, което най-много радва малките деца и им е най-интересно, са животните. Като започнем от змиите - имаме един 3-метров питон, който сигурно е най-възрастният не само в България, но и в Европа. На 17 години е и е отраснал в семейството ни. Взехме го от малък, отрасна с нас и е член на семейството.
Животните ни също са част от нас. Имаме също миещо мече, порчета, скунксове - те даже гостуваха на „Господари на ефира". Жлезите им са оперирани, но истината е, че си намирисват.
Последното ни щастие - най-новата ни придобивка - е едно кенгуру, което взехме от холандски зоопарк. Голям сладур, умира да го галят и да го гушкат. А кенгурутата всъщност са екзотични животни, не са свикнали на контакт с хората - не е куче, нито котка.
Моя страна, моя България
Двайсет години не сме били в България. Връщали сме се от време на време, но през дълги понякога периоди. В началото на 90-те не бяхме си идвали 8-9 години. Но и останалите ни идвания са за малко - за документи, да видиш някой роднина - няма начин, работата не позволява повече.
А сега съм вече два месеца в България и честно казано, съм очарована. Абсолютно съм искрена! Почнахме сезона около Пловдив - Копривщица, Панагюрище, преди да дойдем в София. И съм възхитена, от много неща.
Може би е предразсъдък, че сме бедна държава, защото имаме много ресурси. Имаме много добри хора. Има в тях доброта, човещина, което според мен е едно много голямо богатство.
Нашата страна е невероятно красива, аз не си я спомнях толкова красива тази страна, може би съм била много малка. То са планини, езера, язовири... бях в захлас.
Обиколила съм много столици и някак в паметта ми София беше сива. Идвам си сега и я виждам в разцвет - някак европейска столица, с приятни сгради. Естествено, има неща, от които може да се желае още. Но гледам, че по всичко това се работи и това много ме радва. Аз съм удивена и впечатленията ми са много добри.
А публиката - публиката е прекрасна в България! Тук не пляскат - тук директно ти се радват. Не е възпитаната западна публика, която ще ти ръкопляска любезно, тук направо са възхитени от теб. Децата се радват, викат, участват, много е хубаво. Това поне е личното ми мнение.
Животът не е само в рози
Моето виждане към цирка е същото като виждането ми към живота - опитвам се да виждам положителните неща. Няма да ви разказвам колко е тежко и трудно да трябва да пресечеш едно блато почти до пояс, за да си стигнеш до караваната и да се върнеш след малко в артистичен костюм за да влезеш в номера. И това също е циркът.
Случвало ни се е - това например беше в Испания. Циркът е позициониран на такова място и като завали дъжд, става блато - не можем да излезем дори с караваните и трябва да ни тегли пътна помощ. Всичко се е случвало. Циркът не е само розово.
Но на мен и харесва идеята, че той е едно голямо богатство, ако направиш такъв избор, защото ти позволява много да видиш, да научиш, да сравниш. Един човек отива на ваканция или екскурзия в Барселона за 3 дни. Какво ще види от нея за 3 дни? А аз живях там 3 месеца и се влюбих в нея. Прекрасен град!
Казвам Барселона, но има още толкова други такива прекрасни места - Палма де Майорка, Венеция, Будапеща... Ние хората в цирка, ако искаме, можем да се наслаждаваме на това, което хората си го позволяват два пъти в годината и то ако са големи късметлии.
Надявам се, че и у нас най-после ще направят нещо, за да имаме цирк. Това също е култура. Това, което го дават по телевизията, ние всеки ден го правим тук на живо. Това лято брат ми падна по време на спектакъл. Не беше падал 10 години. Хората си мислят, че това е някакъв номер, а той си пукна китката. Ние го правим това всеки ден, рискувайки всеки път. И го правим с усмивка.
Не, наистина не е розово. Има и много тежки моменти. Но истината, както я виждам аз, е... смятам се за късметлийка.
