"През прозореца ми се вижда езерото, хълм и една малка църква на него".
Пробутва ми го все едно живее в графство Кент, а не в обикновен софийски квартал. Но не от името на фотограф, който прекрасно лъже очите си. А като урок по самоирония. Няма да ти покаже снимка на някоя чудна гледка с популисткото послание кооолко хубава може да бъде столицата. Просто от нейния прозорец "Виж онзи хълм" звучи като "Какво от това, че има задръстване".
Градските контрасти се разминават спокойно през обектива на Галя Йотова. Или си играят непринудено - като цветните отражения на стари къщурки в студените огледални фасади. Не фабрикуват тъга, нито пресилена радост. Ако правят нещо повече от това да те сдобрят с реалността, е да те освободят от нагласата, че няма какво да ти погъделичка настроението.
Разбира се, че локва, в която пък се отразяват облаците, трудно ще забележиш в цивилизован европейски град. Просто под небето на София има достатъчно условия за образуване на локви. Но като видиш такава снимка на Галя, може и да не си помислиш това. А откога не си цопвал мозъка си далеч от дребнави разочарования.
По-буквално усещане носи и уловената сянка на самолета, в който е била над Милано - предишната корица на "Една седмица в София" (iПътувай).
Вероятно познаваш работата й най-вече от списанието, за което от години снима улици, детайли, герои. Не поддържа блога си с редовни публикации, нито спами през Facebook със снимки на полянките, където е лагерувала през уикенда. Не й е първата работа да ти поиска мнение тип "Велико!"
"Фотографията вече е толкова достъпна, че всеки може да снима - и независимо дали го прави със скъп телефон, или скъп фотоапарат, в повечето случаи тези снимки никак не са лоши. Но това ме притеснява - как сред толкова нелоши снимки, можеш да разбереш кое е хубавото? Ако обичаш фотографията, трябва сам да се ограничаваш. Толкова кадри на небето само защото е много синьо? Предпочитам да го преживея. И в крайна сметка, каквото и забележително да се появи на фона, то няма да е по-интересно от това да си с любим човек под него".
Когато има любов, всичко се нарежда, казва Галя. Има две съкровени връзки - с един духовит скулптор и с град (който също може да разказва вицове).
"Затова не обичам да снимам хора - за да не се месят други в интимната ми история със София." Въпреки че наскоро е гонила по "Аксаков" мъж и жена, пътешестващи с двойно колело.
От друга страна не й харесва да нахлува в личното ти пространство, насочвайки обектива в лицето ти като дуло. Но нахлува в дворове. Вървейки по закътана уличка, може да ти покаже врата, която води към каквото поискаш, забита като декор в някоя вътрешна градина. От толкова ходене нещата от страната на чудесата сами я пресрещат.
Като захвърления до кофите за боклук диван - единственото цветно петно в един много сив ден.
Продължава шизофренично - доколкото това може да се каже за Уди Алън например. Както влюбеният във френската столица герой в "Полунощ в Париж" се среща с Хемингуей, така тя може би е видяла Вазов, обикаляйки пространството пред бившата сладкарница България.
"Често намирам провокации, когато чета. Например ако снимам за рубриката "Къде в София е това?", първо се запознавам с историята. В случая със сладкарница "България" прочетох какво ли не - от описания на масите и столовете, до това, че там Иван Вазов си е чел вестника, а Кемал Ататюрк се е срещал с госпожица Мити... Сега няма нищо от тоя дух.
Но докато обикалях отпред, през главата ми минаха какви ли не образи - файтони, от които слизат жени, леко повдигат полите си, за да се види част от глезена, влизат и си поръчват капуцинер с виенски щрудел...
Накрая открих детайли от онова време във вратата към лятната градина. Често трябва въображение, за да снимам такива неща, но то винаги е провокирано от прочетеното.
Затова в албума Софийски истории в кадър (издателство "Скалино", автори Галя Йотова и Светла Петкова) има малки истории към кадрите с паметници. Включително към нарисувания като комикс: "В началото там е било Дяволското изворче, нарочено за сборище на врачки и баячки. След укрепването на Перловската река е зеленчукова градина, после умуват там да е Царският дворец, но накрая става Царска детска градина. През 1953 г. Паметникът на Съветската армия е изграден по образец на Трептов парк в Берлин..."
Най новата му история Галя документира с кадър на гражданина Ленин Петров, който добросъвестно бърше гаврата преди голямото нощно русофилско почистване.
Колкото до състоянието на бъдещия български "Лувър", година след като премиерът и културният ни министър изсипаха по една количка със строителни отпадъци през улука на стария ВМЕИ, Галя влиза да снима. Прах, дупки и хрускащ под стъпките й боклук.
"Разрухата е винаги фотогенична, лепкава и неизбежна".
И все нанякъде води. Но кадрите й са тук и сега. Ако виждаш през нейния обектив, ще минеш с тръпка и по бул. "Сливница".
Може да има някой софийски дух. Обажда се на истински жители.
