Сред великите хора, запазили вярност на един клуб през цялата си кариера, дон Сантяго Бернабеу заема специално място. Той не просто посвещава целия си живот на Реал (Мадрид). Той е човекът, направил Реал това, което е.
Сантяго Бернабеу е роден през 1895, осем години преди Реал. На четиринайсет той попаднал в юношеския състав на клуба, три години по-късно вече играел за мъжете. Междувременно Сантяго боядисвал вратите на стадиона и помагал да се вдигне ограда край игрището.
Иначе бил център-нападател и, както се твърди, по-резултатен дори от Пеле. Според историците, за 18 години като играч на Реал (включително и в юношеския тим) той нанизал над 1200 гола.
Това е повече от три пъти повече от постижението на Раул, който е смятан официално за голмайстор №1 в историята на Кралския клуб. И не е виновен Бернабеу, че в Испания официално започнали да броят попаденията чак от първото издание на първенството. За Сантяго това не било от особено значение.
Той просто вкарвал голове, навсякъде и винаги, и така над 1200 пъти.
След като приключил кариерата си, бившият капитан на Реал останал в клуба. Бил началник на отбора, треньор, старши треньор, директор. Именно Бернабеу настоял белите да привлекат от Осасуна нападателя Хайме Ласкано, който през 1929 г. се разписал четири пъти в първия мач в историята на Ла Лига, в който Реал смазал барселонския отбор Еуропа с 5:0. „Ако Ласкано не бе оправдал надеждите, щеше да се наложи лично да възстановя в клубната каса шестте хиляди песети, които бяха платени за него", спомня си по-късно Бернабеу.
Гражданската война оставя Испания без футбол. В годините преди избухването й Бернабеу се обявява за подръжник на Конфедерацията на десните партии CEDA. В началото на войната той като по чудо се спасява арест, който като нищо можел да доведе и до негов разстрел. На фронта той отишъл като доброволец, сражавал се срещу републиканците и бил награден с медал.
Впоследствие обаче Сантяго Бернабеу често има проблеми с франкистите. Най-големият скандал избухнал след баскетболния мач между Реал и Макаби (Тел Авив), когато Бернабеу свалил златната си клубна значка и я връчил на шефа на израелската делегация Може Даян, който се обявил за дългогодишен симпатизант на Реал. Постъпката била нечувана по своята дързост, защото режимът на Франко отказвал да признае Израел. Тогава срещу Бернабеу се надигнала цялата мадридска преса, но популярността му била толкова голяма, че можел да си позволи да се държи както сметне за добре. Веднъж босът на Реал
дори изгонил от стадиона за „неприлично поведение" Хосе Милян Астрай
основателя на Испанския легион. Същия, който се прославил с възгласа „Да живее смъртта!"
Когато непосредствено след войната Бернабеу се захванал да възроди Реал, той не разчитал на помощта на държавата. Всъщност, завръщайки се в Мадрид, дон Сантяго заварил родния си футболен клуб в доста интересно състояние: футболисти нямало, пари нямало, трофеите и цялото имущество били откраднати. От стадиона пък не било останало почти нищо, защото бил ползван като концлагер. Бернабеу започнал да търси спонсори сред привържениците на Реал и усилията му довели до това, че напълно безпаричният клуб бил допуснат до участие в първия следвоенен шампионат. На 15 септември 1943 г. дон Сантяго бил избран за президент на „белите" и заемал длъжността до самата си смърт на 2 юни 1978 г.
Когато Бернабеу решил да вдигне стадион за 120 000 души, мнозина го сметнали за луд. „Откъде ще се вземат толкова зрители?", питали се хората. В ролята на магнит влязъл Алфредо ди Стефано, който стъпил за първи път на мадридския стадион „Нуево Чамартин" като играч на колумбийския Милионариос.
Във финала на турнира, организиран в чест на 50-та годишнина от създаването на Кралския клуб, Ди Стефано вкарал на домакините два гола, предизвиквайки възхитата на запалянковците и на самия дон Сантяго. Последният решил да направи всичко, за да привлече аржентинеца. Бернабеу постепенно събрал в Мадрид най-големите световни звезди и „белите" почнали да печелят трофеи като на конвейер. И когато Реал станал шампион за първи път от 21 години, съветът на директорите прекръстил стадиона на „Сантяго Бернабеу".
Против бил само един човек - самият дон Сантяго.
Този път останалите директори не го послушали - и с пълно основание.
Това било само началото на мадридската щастлива приказка. Отборът, изграден от Бернабеу, поставил куп рекорди, някои от които е невъзможно да бъдат подобрени и до ден днешен. Реал спечелил първите пет издания на Купата на шампионите, като Ди Стефано успял да се разпише на всеки от петте финала. Аржентинецът забил общо 49 попадения в 59 срещи за КЕШ. и четири пъти поред спечелил трофея „Пичичи" за реализатор №1 в испанското първенство.
За целия период, в който дон Сантяго бил президент на Реал, клубът спечелил 16 шампионски титли, 6 КЕШ, Междуконтиненталната купа и още много други трофеи. На направената през 70-те години снимка, която виждате вдясно, самият президент на Реал почти не се вижда - прекалено много са купите около него.
Едва ли на през 1912 г., докато боядисвал дървената врата, 17-годишният Сантяго се е осмелявал да мечтае за нещо подобно. Прекалено буйна фантазия щяла да му е необходима за целта. Как би могъл по онова време да предвиди, че ще стане капитан и ще вкара 1200 гола, а клубът му ще се радва на огромна популярност в целия свят.
Че не особено популярната в онзи момент игра един ден ще доведе на стадиона 120 000 души, а стотици милиони ще гледат мачовете по телевизията.
Че ще има Купа на европейските шампиони и че родният му отбор, възкресен от руините на войната, ще спечели въпросния трофей.
И после пак, и пак, и пак... цели девет пъти!
Сантяго сигурно не е знаел какво прави. Той просто творял невъзможното.
* Материалът е част от поредицата на руския сайт Спорт Сегодня - „Недосегаемите", посветен на футболисти, прекарали цялата си кариера в един клуб.
Превод: Арам Потурлян
