Само за три рунда Кубрат Пулев си осигури интерконтиненталната титла на боксов шампион във версията Световна боксова асоциация (WBA).
Точно толкова издържа противникът му Самюел Питър на ринга в зала „Арена Армеец" в събота вечер. Наричаният Нигерийския кошмар съперник на българина всъщност изглеждаше като някакво недоразумение с шкембе, попаднало по някаква случайност във финален мач за подобно отличие.
Мохамед Али и покойните големи шампиони преди него сигурно са се обърнали в гроба при вида на претендент за шампионски пояс с най-малко пет пръста тлъстини, какъвто изглеждаше Самюел Питър. А за срам и резил на бокса, преди мача в чест на нигериеца беше изпълнен националният хим на САЩ - страната, дала на света най-великите боксьори в свръхтежката категория.
Впрочем и предишният противник на Кобрата от САЩ не беше цвете за мирисане. Миналия декември в Хамбург българинът се справи за няма и две минути с Морис Харис, а янкито изглеждаше просто като торба месо, предназначено да стане на кайма. Процедурата по смилането на американеца отне на Пулев по-малко от две минути, преди Харис да се просне в нокаут.
Появата на ринга на боксьори като Питър и Харис под американското знаме си е жив позор за Щатите, където навремето важеше максимата, че най-важният човек в страната е президентът, а веднага след него е световният шампион по бокс при най-тежките.
По презумпция този вторият винаги беше американец, макар че чат-пат се намираха смели и опасни типове като германеца Макс Шмелинг, италианеца Примо Карнера или представителя на Великобритания Ленъкс Люис, които измъкваха титлата от ръцете на янките. Но десетилетия наред въпросът беше кой измежду американските боксьори в най-тежката категория е най-добрият.
Например след Първата световна война голямата битка за боксовата корона се води между Джак Демпси, наричан още Инквизитора от Манаса, и непобедимия сержант от военноморските сили на САЩ Джин Тъней. Лично Ал Капоне покровителства Демпси, което не пречи на Тъней да го бие два пъти в мачове за титлата пред повече от 100 000 зрители. По-късно въпросът отново се състои в това кой американец е по-добър: Роки Марчиано или Флойд Патерсън, Сони Листън или Мохамед Али, Али или Джо Фрейзър, Лари Холмс или Майкъл Спинкс. А през 80-те години боксът в САЩ успя да произведе звяр като Майк Тайсън, който по-късно дори отхапа ухото на друг знаменит американец на ринга - Ивендър Холифийлд.
Щатите имаха пълна хегемония дори и когато версиите станаха четири по реда на създаването си: Световна боксова асоциация (WBA, 1962), Световен боксов съвет (WBC, 1963), Международна боксова федерация (IBF, 1984) и Световна боксова организация (WBO, 1988).
Днес обаче с господството на САЩ на ринга при най-тежките е свършено, там територията вече е превзета от Кобрата и останалите кобри от Европа. И то не от коя да е, а от Източна Европа, където преди малко повече от четвърт век професионалният бокс беше табу.
Забележете например, че през последните десет години титлите в отделните версии се печелят от боксьори от Русия, Узбекистан и Беларус, а украинските братя Кличко имат в трофейната си витрина всички възможни отличия. Владимир Кличко дори нямаше загуба в продължение на цели 11 години, преди да загуби от британеца Тайсън Фюри миналия ноември.
Само допреди едно десетилетие американците имаха пълно господство при най-тежките, като най-малко трима от шампионите в отделните версии бяха представители на САЩ.
„Филмът на ужасите" за щатския бокс, както го определи коментаторът Лари Мърчант, почна през 2005 г.
Тогава Джон Руис (WBA) загуби пояса си срещу руснака Николай Валуев, Лемън Брюстър (WBO) се оттегли с изгубена титла и размазано око срещу беларусина Сергей Ляхович, а Крис Бърд (IBF) падна от Владимир Кличко. Нокаут в 12-ия рунд лиши от шампионския пояс Хасим Рахман (WBC) срещу руснака Олег Маскаев. Друг руснак - Султан Ибрахимович, сложи край на едва 7-месечното царуване на Шанън Бригс във версията WBO през 2007 г. Напоследък единствено Дионтей Уайлдър успява да се задържи на върха във WBC, което си е твърде мизерно постижение за боксова сила като САЩ.
Защо американците сдадоха лидерската си позиция в най-тежката категория? Вещ в бранша човек като великия промотор Дон Кинг обяснява, че днес просто няма начин да се пръкне някой нов Мохамед Али или Джо Фрейзър.
Според него сегашните американски боксьори са разглезени от живота и просто ги мързи да тренират. Макар и да имат добри треньори, те не водят сериозна подготовка. И ако навремето Дон Кинг даваше като лош пример Хасим Рахман, който беше охрана на наркобарон, сега при най-тежките в САЩ едва ли има много боксьори, който да доближават неговата класа. За сметка на това обаче Европа извади отлични състезатели, в това число и Кубрат Пулев.
Кобрата и други големи боксьори от Изток като например руснака Александър Поветкин имаха и щастието да уцелят момента на възход в боксовата индустрия в Германия, която успешно зае освободената от американците ниша в най-тежката категория. Усетили накъде духа вятърът, клубове като този на Пулев „Зауерланд" започнаха да преговарят с най-добрите аматьори още след олимпиадата в Атина през 2004 г. с щедри оферти за бъдеще при професионалистите. На помощ от бившата ГДР дойдоха специалисти като сегашния треньор на Кобрата Ули Вегнер - бивш аматьор от Източен Берлин, който преди двубоя в „Арена Армеец" с умиление говореше за славните български футболисти от 50-те години Иван Колев и Стефан Божков, и за това как Божков ударил греда в мача срещу неговите хора от ГДР през 1953 г. при нулевото равенство с България в Дрезден.
В Германия, където реално се бие Кубрат Пулев, днес професионалният бокс реално е втори по гледаемост след футбола, като измести от тази позиция тениса.
Мускулестите мъжаги с боксови ръкавици замениха Борис Бекер и Щефи Граф. А преди да заработят сами, братята Кличко влязоха в бизнеса благодарение на германския промотър Клаус-Петер Кол. Затова не е чудно, че именно Германия беше арена на мача между Владимир Кличко и Тайсън Фюри, събрал 65 000 зрители в Дюселдорф. А няколко години преди това в Хамбург Кличко се би с британеца Дейвид Хей пред 57-хилядна публика на стадион „Имтех арена", което надмина по интерес дори големия бой между Ленъкс Люис и Майк Тайсън от 2002 г. в Мемфис. Ето така Европа постепенно иззе от САЩ лидерската позиция в най-тежката категория.
За янките все пак остана утехата, че в по-ниските категории все още са способни да организират мачове като този в Лас Вегас между Флойд Мейуедър и филипинеца Мани Пакиао - разтръбен уж като „най-чакания за последните 20 години". Нещо твърде пресилено за страна като САЩ, владяла толкова дълги години най-тежката и най-престижна боксова категория.
