Снощи във Варна с приятелския мач между България и Куба на практика бе открит сезона за волейболните национали. От 21 май до 18 септември избраниците на Радостин Стойчев трябва да докажат на себе си, на хората от федерацията, на феновете и специалистите, че могат да стигнат до там където всички са убедени, че им е мястото - на върха.
Първият сериозен двубой, игран след само два дни работа в пълен състав, не може да служи за генерални изводи. На този етап - по-малко от седмица преди първия официален мач е ясно само че голямата битка ще бъде не толкова със съперниците, колкото с времето и самите себе си.
Волейболистите ни ще трябва да се справят в движение с новите изисквания на треньора, с естествения и нормален спад, който ще последва в играта на двете звезди Владимир Николов и Матей Казийски и постепенно им влизане във върхова форма след това, с намирането на синхрон помежду си, с изпипването на всички онези малки детайли, които до този момент се оказваха ключови на големите първенства - лесните топки, минимума грешки, умно изпълненият начален удар, добре построената блокада, играта в защита, разнообразието в атака. И докато се превръща в една перфектно работеща машина, ще трябва и да печели мачовете си. Задачата никак не е лесна, но Радостин Стойчев е доказал, че може да се справя с предизвикателствата.
Всъщност тимът ни не за първи път ще води подобна битка. В последните пет години му се наложи на три пъти да се приспособява към нови изисквания в движение. И винаги именно България е най-опасният съперник на България. Новият селекционер е поредният опит да се справим най-вече с това.
Началото обаче изглежда оптимистично. Не защото е начало, а заради онова, което чувахме при на място взетите прекъсвания на играта: конкретни указания, индивидуални разговори, опити за моментална корекция в играта. И заради съответната реакция на отбора след тези моменти. Може би най-после е дошло времето отбора ни да спечели именно тези битки: с времето и със себе си.
