Едно от „златните момичета“ на българската художествена гимнастика, които спечелиха златните медали на пет обръча на Световното първенство в София преди дни, Стефани Кирякова сподели за ужасяващите събития, сполетели майка й и семейството й дни преди началото на първенството.
Няколко седмици преди Мондиала майка й е получила инсулт, заради който е загубила говора си и подвижността в дясната си ръка.
Въпреки трудностите, Стефани е решила да не предава ансамбъла, да продължи с тренировките и да се бори за върховото класиране пред българската публика.
Гимнастичката ни сама сподели през какво е преминала през тези тежки дни. Ето и цялото й откровено „Писмо до мама“, публикувано в профила й във Facebook:
„Писмо до мама
Скъпа мамо, исках да дойда при теб в този труден момент, толкова много исках да се върна в Бургас. Исках да бъда в болницата при теб, да хвана ръката ти и да ти кажа, че всичко ще се оправи. Но нямаше как оставя отбора и знаех, че ти също не го искаш. Предстоеше ни най-важното състезание, за което работихме толкова много.
Беше ми ужасно тежко да продължа да тренирам, когато знаех че си болна. С всички сили се опитвах да не мисля за това, защото не исках да развалям тренировките. Понякога успявах да сдържа емоциите си, понякога - не. Но хората около мен ми бяха огромна подкрепа през цялото това време.
Целият ми ансамбъл, момичетата които са повече от семейство за мен не ме оставиха нито за миг. Получих огромно разбиране от нашите треньори Весела Димитрова и Михаела Маевска. В тези най-трудни за мен дни реших, че ще играя на Световното заради теб, мамо! Не само ще играя, но обещах пред Бог, че ще спечеля златен медал и ще стана световна шампионка!
Когато с момичетата го направихме и се качихме на най-високото стъпало си спомних как когато бях малка гледахме предишния отбор по телевизията вкъщи и ти винаги плачеше на българския химн. Питах те защо, а ти ми отговаряше: „Защото знам, че един ден ти ще станеш световна шампионка и заедно ще пеем българския химн, ще видиш!“ Не можех да повярвам, че този ден наистина дойде. А ти самата никога не си спирала да вярваш в мен!
Гледах знамето, пеех с цяло гърло и знаех, че ти гледаш мен! И въпреки, че сега не можеш да говориш, в моето съзнание аз чувах само твоя глас: „Ето Стефани, ти наистина успя!“
Посвещавам златния си медал на теб, мамо. Ти си най-силната жена, която познавам. Аз, ти и тати ще се справим с всичко, защото Господ е с нас! Ще бъде трудно, но никога няма да се предадем!
Благодаря ти тате, че си ми истинския пример за мъж, който обича и се грижи за жена си в добро и лошо, в радост и мъка, в здраве и болест!
Благодаря ви момичета, че винаги сте до ме през каквото и да преминавам. Без всички вас никога нямаше да успея!“
