Моторните спортове имат милиони верни почитатели по целия свят. Оказва се обаче, чу любовта към високите скорости достига и извън пределите на планетата Земя - поне до Международната космическа станция.
А най-лудият фен на Формула 1 от всички обитатели на МКС, без съмнение, е американският астронавт Андрю Фойстел. Отдаден е на работата си и се труди усърдно, но дойде ли време за почивка, сяда пред монитора на лаптопа си, за да гледа NBC Sports.
"От контролния център в Хюстън ни изпращат телевизионна картина онлайн - обяснява астронавтът. - Понякога губим сигнала от сателита, но обикновено за не повече от 15 минути. Ако имам късмет, мога да изгледам едно цяло състезание без прекъсване."
"Винаги съм бил фен на Формула 1, Индикар и MotoGP. Започнах да ги следя от детството си и го правя и до днес. Просто се родих в Детройт - Моторния град - и нямах избор. Поради това колите винаги са били част от живота ми. Купих първата си на 14-годишна възраст - Mustang модел 1967 - от един от съседите ни. Оттогава имах две мечти - или да съм състезател във Формула 1, или да стана астронавт. Радвам се, че успях да сбъдна едната от тях", обяснява Андрю.
Но всъщност успя да осъществи и двете...
Допреди няколко месеца Фойстел се задоволяваше с това да лети в космоса и да вика за Ред Бул и Даниел Рикардо, докато гледа NBC sports, но след завръщането си от МКС бе поканен да тества болид на K-Hill Motorsports в американската Формула 2000.
Беше изпълнен с гордост и го разбираме.
Освен със страстта си към моторните спортове, Фойстел се прочу и с уникалните кадри на писти от Формула 1.
Но не само...
Разгледайте галерията, за да видите някои от неповторимите му снимки от космоса.
Необичайното му изкуство му печели огромна популярност в социалните мрежи, където броят на последователите му постоянно расте.
Следват го от официалния профил на Mercedes, шефът на Ред Бул Кристиан Хорнер, Макс Верстапен, Ромен Грожан и др.
Кадрите му са още по-ценни заради това, че снимането от Международната космическа станция е много трудно.
Вероятно вече сте се досетили, че не е достатъчно само да насочиш апарата и да натиснеш копчето, но едва ли можете да си представите колко много труд стои зад всеки кадър.
"Работя с няколко момчета от екипа за наземна поддръжка на нашата мисия, които ме информират по географски кординати за времевите прозорци, в които мога да заснема даден обект.
Снимам в свободното си време и посред нощ. Когато разбера времето на полета над пистата, трябва да планирам работния си график ден преди заветния момент, за да наглася петте минути свободно време само за снимане. Това не е никак лесна задача", обяснява астронавтът и нямаме причина да не му вярваме.
"Използвам фотоапарат Nikon D5 с 800 мм обектив с двоен усилвател. Ръчно регулирам обектива и настройките му. Но когато погледнете през него към Земята, виждате област, на която могат да се построят 30 състезателни писти. И с невъоръжено око обикновено е трудно да забележите желаният обект. Само при правилно насочен апарат, можете да видите обекта във визьора. Много пъти не успявах и пропусках писти заради грешно насочване.
Също така трябва да имате предвид, че МКС е на височина от 408 километра над Земята, така че трябва предварително да определя гледната си точка: ляво, дясно или направо.
В същото време мога да снимам пистите само под ъгъл от 15 градуса вертикално спрямо моята позиция, така че ако изведнъж обектите се окажат извън тези показатели, дори не се опитвам - те са твърде далеч.
Най-трудното е да се избере подходящият момент, като се вземе предвид времевият прозорец, времето и местоположението на обекта на повърхността на планетата.
Между другото, летим със скорост от около 28 000 км/ч, което е около 8 км в секунда. Това е доста бързо, така че нямам много време за суетене.
Като цяло имам максимум по минута за снимка. Ако не го открия веднага и не започна да го снимам, обектът изчезва.
С моето оборудване е трудно да се видят болидите на пистата, но в ясен и безоблачен ден мога да ги забележа, ако ръцете ми не треперят", обяснява американецът.
Вижте в галерията космическото му творчество.
