Могъщо и крайно корумпирано семейство, в което разглезените и на моменти крайно противни пораснали деца отчаяно се борят за вниманието на властния си баща и за по-голямо парче от наследството.
А след това започват да умират един след друг по крайно жестоки начини.
Ако не беше последната част, щеше да звучи съвсем като "Наследници", но тук говорим за новия сериал на Майк Фланаган за Netflix - The Fall of the House of Usher, който заслужава не по-малко внимание от богаташката драма на HBO.
Абсолютно си личи, че Фланаган е гледал внимателно към "Наследници", когато е мислил за своя сериал - доста свободна адаптация по едноименния разказ на Едгар Алън По. В никакъв случай обаче не може да говорим за сляпо копиране и плагиатство.
The Fall of the House of Usher е нещо различно - произведение, което събира в себе си много различни елементи и източници на вдъхновение, за да създаде накрая завладяваща и мрачна история за житейските избори, последствията от тях и това докъде може да стигне човешката алчност.
Разбира се, всичко това облято обилно с немалко кръв и жестокост.
Историята разказва за могъщата фамилия Ашър, която стои начело на фармацевтичната империя "Фортунадо", и - както се разбира от самото заглавие - нейния крах.
Сериалът започва с това как властният патриарх на фамилията Родерик Ашър е в църквата за погребението на три от шестте си деца. Седмица по-рано е погребал и другите три, като до него е останала само внучката му Ленор.
Сюжетът преплита няколко времеви линии, докато разказва как децата на Родерик (общо шест от пет различни жени) са починали, но и как самият той успява да се издигне заедно със сестра си Маделин от нивото на незаконни деца на големия шеф до позицията на абсолютната власт.
Междувременно в линията на настоящето Родерик признава всичките си престъпления пред дългогодишния си враг - асистента на главния прокурор Огъстин Дюпин.
The Fall of the House of Usher успява да изгради въздействащо усещане за неизбежност, без да прибягва до типичния за ужасите похват на "стряскането", при който злодей изскача от нищото зад гърба на даден персонаж.
Напротив, атмосферата преминава плавно от декадентството на безбожно богат род на "безнаказани" принцове и принцеси към ужаса от постепенното изчезване.
Самите персонажи - децата на Родерик Ашър, са напълно проядени морално - парите са ги разглезили, а липсата на реална бащина любов ги е осакатила емоционално.
Така най-големият син Фредерик се е превърнал в слаб и послушен изпълнител на бащината си воля, който проявява жестокост във всеки един момент.
Тамърлин е неспособна да проявява интимност дори и със съпруга си и затова ползва "симулации".
Викторин е вманиачена да постигне достатъчно в практиката си на медицински изследовател, за да зарадва баща си, и то до степен, в която е склонна да жертва морала си и безопасността на пациентите.
Наполеон/Лео се опитва да се откъсне от общото клеймо над семейството, като се представя за създател на игри, но всъщност е зает единствено да ги играе и да прави секс със случайни хора (въпреки че уж е в сериозна връзка).
Камил пък е намерила своя начин да компенсира емоционалната дупка, в която е, събирайки информация за всички наоколо и извъртайки публичното мнение в посока, угодна на фамилията.
А най-малкият брат - Пери, мечтае да бъде управител на голяма верига нощни клубове, за да задоволи нагона си за партита и оргии.
Извън тях семейството се допълва още от всевластния Родерик, сестра му Маделин, която е истинската власт в сянка и по най-добър начин описва безскрупулната и мачкаща сила на клана Ашър, Джуно - новата съпруга на Родерик, която е бивша наркоманка и е малко по-голяма от внучка му, и семейният адвокат Артър Пим - чието присъствие само по себе си внушава заплаха.
Малката Ленор пък е единственият персонаж, който изглежда сякаш не е покварен от парите на семейството си.
Около фамилията Ашър постоянно витае усещане за смърт.
Още от самото начало научаваме, че срещу семейната компания "Фортунадо" има разследване заради едно от лекарствата им - изключително мощен опиоид, който (недоказано пред съда) води до тежко пристрастяване и потенциално дори смърт.
Именно заради това Огъстин Дюпин така настървено преследва Родерик и близките му, като с развитието на епизодите става ясно, че двамата мъже също така споделят обща история на приятелство и предателство.
И докато събитията в сериала се разгръщат, един постоянен образ витае над всичко лошо, което се случва на богаташкия клан - мистериозна жена със свръхестествени сили, която нарежда така събитията, че да завършват със смърт.
Хубавото на The Fall of the House of Usher, че той не е просто сериал на ужасите, a e преди всичко мистерия, която се разкрива стъпка по стъпка, епизод по епизод. И докато гледаме как отделните членове на фамилията Ашър срещат жестокия си край, научаваме повече за самото семейство, за отделните странности и пукнатини в героите и защо тази странна жена ги преследва.
Мога да се съглася с появилите се мнения, че щеше да е по-добре този сериал да излиза седмица по седмица, защото така историята щеше да се приеме по-пълноценно. Макар сам да изгледах The Fall of the House of Usher за една вечер, смятам, че е по-подходящо да се гледа малко по малко и с почивки.
В противен случай на моменти отделните епизоди започват да си приличат и не можеш да ги оцениш толкова добре.
Въпреки това ако човек реши да изгледа сериала на един дъх, няма да усети някакво допълнително натежаване (каквото би имало при шоута като "Историята на прислужницата" или "Истински детектив" например).
Именно в това е един от талантите на Фланаган - той умее да разказва увлекателно и да те въвлича в историята си.
Видяхме го и в предишните му сериали - The Haunting of Hill House, The Haunting of Bly Manor, Midnight Mass и The Midnight Club.
За разлика от тях, тук липсват протагонисти, които да харесаш искрено. Само трима персонажи на общия фон не изглеждат морално мръсни и техните роли са по-скоро странични за събитията.
Вероятно една от причините е желанието на Фланаган да вкара известен социален коментар в шоуто - критика към модерния капитализъм и крайното консуматорство, идващо на цената на всичко. Това се усеща както от избрания момент с опасното лекарство опиоид, така и с неглижирането на жертвите, които то създава.
На няколко момента Родерик и сестра му Маделин произнасят силни речи по темата, които да "отворят очите" на зрителите, но според мен лично тези моменти идват малко излишно моралистки и прекалени на фона на цялата картина.
Фланаган е известен с това, че обича да използва приблизително едни и същи актьори за продукциите си, като тук това личи особено силно и на свой ред, създава проблем. Зрителят, който е гледал предишни негови филми и сериали, може да се улови да си мисли не за историята, а за това кой актьор в кой друг проект на сценариста и режисьор участва.
Другият спорен момент е, че (поне по мое лично мнение) не всеки избран актьор отговаря достатъчно добре на ролята си.
Така например ако възрастните Родерик и Маделин (Брус Грийнууд и Мери Макдоналд) са прекрасни като властни, богати и безпощадни бизнес акули, младите им версии в лицето на Зак Гилфорд и Уила Фицджералд просто не могат да изкарат така добре тази заложена в персонажите им безпощадност.
Друг не особено добре работещ избор е Джуно - новата съпруга на Родерик.
Рут Код е добра млада актриса и на хартия с представянето си дава всичко, което се изисква от ролята - тя излъчва неловкост, не се вписва в семейството, няма общо с тези хора и се чудиш до последно защо въобще е там.
Въпреки това нещо липсва, за да почувстваш точно тази актриса в точно тази конкретна роля. И стои като кръпка на цялото нещо.
Хенри Томас - един от любимите актьори на Фланаган, също не дава най-доброто възможно изпълнение на Фредерик - най-големия син.
В ролята той е сякаш е една идея повече от всичко, което е нужно - една идея по-смотан, една идея по-грозен от останалите си братя и сестри, една идея по-жалък. Така получаваш карикатура, вместо реалистичен персонаж.
Но спокойно - дори в сегашния си вид историята работи достатъчно добре с тези актьори. Просто не перфектно.
Ако искаме нещо перфектно в случая, то това е Карла Гуджино в ролята на мистериозната зла жена, носителка на смърт.
На 52 години Гуджино е все така секси, енигматична, прелъстителна и успява с лекота да предаде суровия цинизъм и грацията, необходими за това нейната героиня да е сред най-запомнящите се неща в The Fall of the House of Usher.
Гуджино слага с лекота всички маски на персонажа ѝ, а след това неусетно преминава към жестокия си основен образ. И го прави по великолепен начин, който сам по себе си би бил достатъчна причина човек да гледа този сериал.
Със сигурност си заслужава да споменем Марк Хамил в ролята на адвоката Артър Пим.
Виждали сме го да играе злодей, виждали сме го да играе само с глас като Жокера, но мрачната фигура, от която лъха на опасност, е нещо ново и наистина приятно за гледане. Хамил няма централна роля в сериала, но с малкото време, с което разполага, успява да ни даде изключително развлекателен персонаж.
А причини да гледате The Fall of the House of Usher има много. Той е интересен, завладяващ, достатъчно объркан да те "хване", но не твърде много, че да ти остави главоболие.
И смея да кажа, че към момента е сред най-добрите проекти, които са излизали под марката на Майк Фланаган - абсолютно достоен завършек на колаборацията му с Netflix.
Тепърва ще гледаме какво ще произвежда той по новия си договор с Amazon Prime, но дори да не заснеме нищо повече, цялата поредица от The Haunting of Hill House досега остави достатъчно значима следа в жанра на ужаса.
Нещо, за което The Fall of the House of Usher като финален елемент има важна роля.
ПРИСЪДАТА НИ ЗА THE FALL OF THE HOUSE OF USHER: 4 от 5 кафенца
