В ревюто на сериала предстоят леки спойлери!
Вероятно си спомняте нежната Роуз от "Титаник", която позираше на Леонардо ди Каприо, докато той я рисуваше припотен и разтреперан. Е, от тази Кейт Уинслет до тази, която играе в "Мер от Ийсттаун", разстоянието е като от Созопол до Сан Ремо. Или по-скоро до Сатурн.
Кейт Уинслет винаги е била изключителна актриса, но в минисериала на HBO надминава себе си и издига продукцията на едно съвсем ново равнище на криминалната драма.
Само дето "Мер от Ийсттаун" не е точно криминална драма. Още в интервюта преди началото на сериала Кейт Уинслет казва, че не става дума за трилър. И е права. Да, "Мер от Ийсттаун" започва с убийство в малко, мрачно градче в Пенсилвания и с това задава тон на очакване за качествена криминална драма. Бързо обаче става ясно, че седемте епизода на сериала обещават нещо доста повече от това.
В центъра на Вселената на сериала стои Мер - тя е брилянтен детектив, който се намира в меко казано труден житейски момент. Опитва се да се адаптира към живота след самоубийството на сина си и последвалия развод със съпруга ѝ, но не се справя твърде добре. Виждаме я посветена и отдадена на работата си, натикала така необходимия траур някъде в дъното на несъзнаваното си.
В същото време Мер се бори за попечителство над внука си (сина на загиналия си син) и живее с майка си и с дъщеря си - тийнейджърка. В отношенията между трите можем да намерим хумора в сериала, който е по-скоро дефицитен, но там, където го има - е на ниво.
Образът на Мер наследява някои от най-добрите традиции в криминалната литература - тя е талантлив детектив, който не се притеснява да прекрачва правилата. И то не само когато е необходимо, в името на разследването, а и когато ще бъде персонално в нейна полза, в разрез с всякакви морални норми.
Тук сериалът задава и един от важните си въпроси - когато човек преживее, или се опитва да преживее, трагедия, можем ли да му простим това, че става по-егоистичен и по-склонен да прекрачва етичните граници на обществото?
Когато прави един от тези прекрачващи границите (на етиката и закона) актове, Мер губи правата си да разследва случая с убийството на Ерин МакМенамин. Тя започва да ходи на психотерапевт и през сцените с терапевта, зрителят надниква в болката ѝ, пресъдадена не толкова през сърцераздирателни диалози или монолози, колкото през органичните мимики на Уинслет и хирургически прецизната ѝ игра.
Когато значката и оръжието на Мер са ѝ отнети, тя губи равновесие, защото клонът, за който се държи, за да не падне в траура, е отрязан. За да стои близо до разследването, тя се вкопчва в младия си колега Колин Зейбъл, с което отново встъпва встрани от морала, обърквайки романтичните и професионалните отношения.
Резултатът е фатален и всичко това води до нов взрив от чувство за вина, което помита Мер и което виждаме в смирението ѝ пред един шамар. Отново - велика игра.
Кейт Уинслет влиза в ролята безкрайно смело и потъпква цялата си обилна женственост, за да се превърне в грубоватата, цинична, бягаща от скръбта си Мер. И въпреки това умишлено погазване на холивудските порядки за сексапил, Уинслет прави изключително въздействаща секс сцена, в която с Гай Пиърс за втори път след "Милдред Пиърс" доказват, че екранната химия между тях е заразителна.
Техните отношения придават на сюжета щипка неподправена, провинциално-американска еротика. Онази, която подхожда на малките американски градчета, които имат толкова общо с Ню Йорк, Ел Ей и Вашингтон, колкото София има общо с Касилак и Кондофрей, а Пловдив - с видинското село Орешец.
Америка от "Мер от Ийсттаун" е ненапудрена, матова, мрачна. Виждаме я през любовния, но измит от сантименталност поглед на създателя на шоуто, Брад Ингълсби, който е родом от Пенсилвания.
В общи линии, "Мер от Ийсттаун" е криминална история, но онова, което стои в центъра ѝ, не е убийството, а травмата. Сериалът нежно изследва структурата на психичната травма и многократно задава въпроса "как".
Как се живее след смъртта на дете? Как се живее след като това дете само е отнело живота си? Как една жена се връща към любовта след краха на семейството си?
Един възможен отговор чуваме от Мер в последния епизод.
"Постепенно се научаваш да живееш с неприемливото. Разбираш, че все още трябва да купуваш храна, да плащаш тока и да переш чаршафите", казва тя на възрастния господин Керъл , който е още един носител на тънък хумор в полето от мъка.
Както казва Виктор Франкъл, "има ли защо, човек ще намери всяко как". Накрая Мер намира своето "защо", без то да бъде задължително облицовано в гръмки фрази за смисъла след загубата.
Финалният епизод започва сякаш всеки момент ще свърши. Загадката бързо е разбулена - убиецът не е точно този, когото уж беше, една семейна тайна излиза наяве, едно приятелство е разрушено. Само че остава още час.
През този час интригата се обръща на няколко пъти, утвърждавайки стивънкингския прочит на голямото зло в малкия град. Но колко е зло голямото зло? И колко е голяма силата на родителската любов?
Развръзката за малко ни изкарва от обувките на Мер и ни показва коя е истинската трагична героиня - Лори. Тук е мястото да каже, че Джулиан Никълсън абсолютно стои на актьорското ниво на Уинслет и събира в себе си може би най-важния въпрос, който ни задава "Мер от Ийсттаун": "Има ли нещо по-важно от семейството?".
Всеки може да даде своя отговор. Или пък не. Някои въпроси съществуват, за да нямат отговор.
