Когато в средата на 90-те години Предраг Пашич отказва да избяга от Сараево, той добре си дава сметка какъв риск поема. Столицата на Босна се оказва бомбардирана от сръбската артилерия в хода на гражданската война в бивша Югославия, и никой не знае дали ще доживее до следващия ден. Но бившият футболист не се съгласява да избере спасението. Остава в родния си град, за да организира школа по футбол за 10 000 деца, чийто живот е заплашен от войната.
„Футболът ни помогна да останем прави, на крака“, спомня си бившият нападател. Пашич е роден на 18 октомври 1958 г. в Сараево. Стадионът се намира между родилното, където майка му е акушерка, и прозорците на собствения им дом. Гледат мачовете направо от балкона. На пет години Предраг вкарва голове в двора, а на осем вече тренира в школата на ФК Сараево. Като ученик в десети клас започва кариерата си в мъжкия тим, а през 1985 г. отива да играе за германския Щутгарт. Следват шест месеца в Мюнхен 1860, а през 1989 г. се прибира в Сараево.
„Това беше един от най-изумителните градове в света. Изтокът и Западът живееха един до друг. Църковните камбани звъняха, докато от джамията се разнасяше мюсюлманската молитва. Отстрани беше синагогата. Босненци, сърби, словенци, хървати, македонци и черногорци живееха заедно, въпреки етническите и религиозни различия. Сараево беше най-доброто място в Югославия, със своя артистичен и интелектуален живот“, припомня си днес бившият футболист.
На 31 години Пашич отваря в Сараево художествена галерия, която става притегателно място за хората на изкуството. Но след началото на войната всичко се променя. Всеки ден повече от 300 сръбски снаряда разрушават града. Над 35 000 жилищни сгради са сринати, в това число и Националната библиотека, с два милиона книги по рафтовете.
„Бяхме под обстрела на снайперистите. Да излезеш на улицата се явяваше нeщо като руска рулетка. Нямахме ток и вода, а през зимата за отопление не можеше и да се мисли. Храна и медикаменти почти не се намираха, тъй като болниците бяха разрушени от бомбардировките. И да имаше оцелели от бомбите училища, повечето ги бяха затворили. Децата се чувстваха напълно травматизирани“, разказва Пашич.
Точно тогава шефовете на бившия му клуб Щутгарт предлагат на Предраг Пашич да го изведат от Сараево. Офертата включва още спокоен живот в Германия и треньорски пост в школата на отбора.
Той отказва. „Сараево беше моят живот, тук бях със семейството си. Всички ме познаваха като бивша звезда на футболния ни отбор. Знаех, че трябва да остана“, спомня си той.
Идеята му е луда – да организира футболна школа под огъня на бомбите и артилерията. Първо, намира сред бившите си съотборници неколцина по-смели, готови да работят там като треньори. Заедно стягат една от оцелелите гимназии за нещо като база. Накрая обявяват по радио „Сараево“, което, като по чудо, продължава да излъчва въпреки бомбардировките, че са създава футболната академия „Бубамара“. Името й означава „калинка“, а само за първата седмица след откриването й, на 13 май 1993 г., в нея се записват 300 деца. Между тях е и някакъв русоляв сополанко на име Един Джеко, който впоследствие ще стане звезда от световна класа.
„Въобще не предполагахме, че ще има такъв интерес. Наложи се да ги разделим на групи от по 30 деца. Треньорите работеха по 10 часа дневно, седем дни в седмицата. През уикенда организирахме турнири по футбол. Малките ходеха не повече от три пъти седмично на училище, през останалото време ритаха в „Бубамара“. Чувството беше невероятно“, спомня си днес с насълзени очи Предраг Пашич.
Облечени в еднакви екипи, подчинени на отборната дисциплина, малките успяват да преживеят ужасите на войната чрез футбола. „Това беше нещо като оазис на мира, който им помогна в тези ужасни времена. Помня, че имаше деца, пристигнали на тренировка само ден, след като някой от тяхното семейство е загинал... Ясно е, че няма как да играеш с всички сили, когато предния ден си загубил баща си или брат си. Но те продължаваха да играят. Футболът ги опази, помогна им да останат изправени на крака. „Бубамара“ им даде някакъв смисъл в живота“, разказва Пашич.
За да стигне до „Бубамара“, всяко дете трябва да мине по един мост над реката, подложен на прицел от сръбските снайперисти. Основателят на школата свидетелства: „Много хора загубиха живота си, докато преминаваха оттам. Но нито едно дете от „Бубамара“ не загина...“
Кой, всъщност, финансира начинанието?
Веднага след основаването на „Бубамара“ футболистите от Щутгарт и Ливърпул събират помежду си внушителна сума пари, осигуряват и екипировка. А световната футболна централа ФИФА, въпреки молбите за помощ, блести с бележитото си отсъствие. За маститите чиновници в Цюрих, очевидно, има по-важни неща.
След края на войната „Бубамара“ не затваря врати. Напротив, Пашич убеждава управляващите в Сараево, че точно сега Босна има нужда от футбол повече от всякога. Особено що се касае до малките. С помощта на големи клубове като Интер и десетки неправителствени организации той доразвива академията. През 2003 г. създава спортен комплекс до летището в Сараево, точно на границата между Босна и Република Сръбска. Успехът е толкова голям, че впоследствие ще направи още четири школи, по две на всяка от разделените територии.
В същото време Предраг Пашич води люта битка с национализма, съобразно философията на „Бубамара“. „За да се впишеш в избирателните списъци, трябва да се определиш като сърбин, хърватин или босненски мюсюлманин. Аз отказах. Православен сърбин съм, жена ми е католичка, а дъщеря ни е омъжена за мюсюлманин. Ние се чувстваме босненци, живеем в Босна и Херцеговина. Точка!“ – това е житейският принцип на Предраг Пашич. Тъй като подобно самосъзнание не фигурира никъде в регистрите, вкарват го в графата „други“, където са още евреите и циганите.
Заради това властите се опитват да го извадят от управлението на „Бубамара“. Воплите му за помощ към ръководството на ФК Сараево остават нечути. Една априлска сутрин на 2014 г. Пашич намира портала на футболната академия заключен, а отпред пазят гардове на частна охранителна фирма. Подава жалба, а адвокатите му са все бивши кадри на академията. Политическият натиск обаче се оказва по-силен и, накрая, Предраг Пашич хвърля кърпата. Формално, днес „Бубамара“ се води собственост на ФК Сараево, но на практика не съществува.
„Всичко това е резултат от Дейтънското споразумение, което ни раздели по етнически и религиозни критерии. За „Бубамара“ днес няма място в моята родина. Управляващите разрушиха всичко, което съдавах в продължение на две десетилетия“, отронва тъжно Пашич.
По неговите сметки, през „Бубамара“ са минали около 10 000 деца. Около 40 от тях, сред които и Един Джеко, днес са професионални футболисти от най-висок ранг. Нито един възпитаник на „Бубамара“, според Предраг Пашич, не е станал политик.
