Седях си вкъщи, когато телефонът звънна. Все още споменът ми е кристално ясен. Беше татко и звучеше нервно и същевременно превъзбудено. Каза ми, че отбор от Англия, Манчестър Сити, е отправил огромна оферта на Милан за мен.
До този момент нямах понятие, че Сити ме наблюдава. Цялата работа бе доста по-различна от обичайния начин, по който се случват тези неща. Англичаните не бяха говорили с баща ми, който беше и мой агент, а бяха отишли директно при шефовете на Милан. След това директорите на клуба го извикали, за да му обяснят какво се е случило.
По това време "росонерите" не бяха отбор, от който се очакваше да разпродава най-добрите си играчи. Философията в клуба бе да се продават само тези, които наистина много искат да напуснат, а аз не бях сред тях.
Но Галиани казал на татко: "За първи път сме склонни да приемем такава сделка. Става въпрос за огромни пари".
А аз не знаех какво да си мисля.
Винаги съм бил в много близки отношения с баща си и двамата стигнахме до заключение, че трябва да обсъдим трансфера в Англия. Смятахме, че щом Милан има желание да преговаря, нещо което се случва много рядко, трябва да разгледаме какви са нашите опции.
Изглеждаше като ново вълнуващо предизвикателство и отварянето на нова глава за мен. Но офертата беше дошла някак от нищото и доста бързо. Скоро след това започнах да се чувствам нетърпелив и объркан. Цялата ситуация бе голяма каша.
Доста се разклатих емоционално. Помня един мач с Фиорентина по средата на преговорите, в който през цялото време присъствах само телом. Не можех да се фокусирам и играх много слабо, а от трибуните чувах тифозите как викат: "Не се продавай за пари, Кака".
Преговорите се отразиха много на живота ми като цяло.
По кой път да поема? Да тръгна ли за Англия, или да остана в Милан - отборът, който обичам? Обърнах се към няколко души за съвет. По-точно, споделих всичките си мисли и притеснения с Галиани и Леонардо, който тогава беше технически директор. Те бяха двамата в клуба, с които разговарях най-често.
Естествено, семейството ми също бе важно, когато бях изправен пред подобен важен избор. Говорих с Каролине, за която бях женен по онова време. Обсъждахме ситуацията по цял ден. Родителите ми и брат ми също се включваха в дискусиите. Не мога да отрека, че никога не съм очаквал, че ще се сблъскам с нещо подобно.
Бях невероятно изненадан от офертата на Сити, още повече, че беше през януари, когато рядко се осъществяват големи трансфери.
Ако беше през лятото след като сме си починали и сме имали достатъчно време да изчистим детайлите, вероятно щеше да е много по-лесно, а изборът ми - много по-ясен. Щях да мога да се съсредоточа върху отбора и града и нямаше да е по средата на сезона, когато основното нещо, за което трябва да мислиш, е представянето ти на терена.
Но всичко се случи през януари и след като видяхме, че в Милан са склонни за трансфер, с моя екип бяхме готови да договаряме личните условия. Бяхме заинтригувани какъв е проектът на англичаните, а баща ми на няколко пъти летя до Манчестър за срещи с Марк Хюз и шефовете на клуба.
Карло Анчелоти беше треньор на Милан и очевидно бе наясно какво се случва, но никога не каза нещо, което можеше да наклони везните при избора ми.
Само идваше при мен и ме питаше учтиво как се чувствам, дали нещата се развиват добре и дали имам нужда от помощ.
Карло демонстрира съпричастност и характер, с които не само ми помогна да се справя емоционално, но и в същото време контролираше ситуацията по такъв начин, че да не се отрази на отбора. Във футбола отборът винаги е приоритет и така трябва да бъде. Знам, че е така и уважавам това правило.
Важно е да уточня, че тогава се чувствах много добре в Италия. Бях изключително щастлив не само от отбора, но и от града и страната. Бях прекарал вече почти 6 години и бях у дома си. Времето ми в Италия беше страхотно по всички параграфи - на терена и в личния ми живот.
Честно казано, не бях мислил изобщо да се местя някъде другаде. Клубът, градът, страната, хората - нямаше и едничък проблем в живота ми.
Хората сега ще четат и ще се чудят защо все пак трансферът ми е бил на косъм, а отговорът е - защото Милан бе приел офертата.
Когато това се случи, всичко се промени. Ако от клуба бяха отказали, въпросът щеше да е приключил. Или пък да бяха разпространили изявление със съдържание: "Кака не се продава и няма сума, която да ни убеди да го пуснем", което щеше да сложи точка на всички спекулации. Тогава никога не бих поискал да ме продадат. Никакъв шанс. Бях добре. Бях щастлив.
Но когато от отбора ти са казали: "Защо не?", тогава мисленето ти се променя. И точно това се случи с мен. Въпреки че отношенията ми с клуба и тифозите бяха невероятни, те бяха казали, че могат да се лишат от мен. Това беше ясна индикация, че времето ми на "Сан Сиро" е към края си. След 6 години е нормално да се случи подобно нещо във футбола.
Това, в което съм убеден, е, че моментът бе лош за всички замесени страни.
За клубовете е ясно, че януари не е най-добрият месец да търгуват. За играча също не е много подходящо да смени отборите по средата на сезона и то по такъв начин - местейки се в различно първенство, в друга страна и друга култура. Да си част от проект, за който говори целия свят, е интригуващо, но съвсем не беше добър вариант да се случи през зимата.
Не мога да кажа, че знаех много за Сити тогава. Бях наясно с основната информация и намеренията на Шейх Мансур да възроди отбора, купувайки най-добрите в света. Няколко месеца по-рано бяха взели Робиньо и от тази гледна точка разбирах, че се превръщат в голям клуб.
Но Манчестър Сити все още не беше този Манчестър Сити, който е днес.
Бяха още в началото на своето футболно приключение, а аз бях сред първите, които искаха да имат в състава си. От една страна това ме ласкаеше, но от друга съществуваше несигурност.
Срещите с англичаните бяха много важни от гледна точка на това, че исках да разбера как точно възнамеряват да изпълнят амбициозните си планове, кои са другите играчи, към които проявяват интерес и какви са краткосрочните и дългосрочните им цели.
Преговорите напреднаха много, като дори бяха коментирани конкретни числа и някои от най-малките детайли. Офертата беше на масата и се очакваше само последната ми дума.
Заплатата ми щеше да е много, много по-голяма от тази в Милан и в подобен момент започваш да си представяш бъдещето.
Започнах да се чудя какъв ще е животът ми в Англия, какво ще е ежедневието ми в новия клуб, как ще се справят жена ми и децата. Всички тези мисли се въртяха в главата ми.
Молех се постоянно, защото това ми помагаше да намирам баланс и най-важното - осигуряваше ми спокойствие при взимането на решения.
В края на преговорите телефонът ми иззвъня. Отново бях в дома си в Милано и отново беше татко, който се обаждаше след поредната среща със Сити. В същото време под прозореца ми имаше стотици фенове на Милан, защото последната ми дума бе от огромно значение и за тях.
За пореден път демонстрираха обичта си към мен по време на преговорите. Те все още ме обичат и чувствата са взаимни. Не мога да твърдя, че ако не бяха там в онзи момент, решението ми щеше да е различно, но чувството бе неописуемо да ги гледам колко са развълнувани.
Беше прекрасно да видя колко съм важен за тях. Тифозите изиграха основна роля и ми помогнаха. Бяха навсякъде по улицата и пееха, а в слушалката чух татко да казва: "Няма какво повече. Всичко зависи от теб".
"Кажи им, че засега няма да ходя при тях. Ще видим какво ще се случи в бъдеще. Решението ми е да остана в Милан и то е окончателно", отговорих аз.
В крайна сметка бях преценил, че не е подходящото време, а основното ми съображение бе неяснотата около изграждането на отбора. Определено не бях сигурен, че нещата ще станат по начина, по който си ги представят.
Днес Манчестър Сити е много по-стабилен клуб и решението би било по-лесно. Никоя звезда, която получи оферта от Сити, няма да преживее моята главоблъсканица. Ако днес ме искаха в отбора си, щеше да е различно.
Но за съжаление беше преди почти 10 години, а аз трябваше да избирам между един от най-титулуваните отбори в Европа и напълно нов проект, в който да съм сред първите известни играчи. Беше по-сигурно да остана в Милан, който печелеше трофеи и беше винаги сред фаворитите в Шампионската лига.
Хората често ме питат за момента, в който развях пред феновете "червено-черната" фланелка от балкона си.
Беше напълно инстинктивно и олицетворяваше чувствата ми. След като казах на татко, че отказвам трансфера, трябваше да известя и Милан.
Скоро от клуба излязоха с официално съобщение, а медиите подхванаха историята. Виждах как тифозите празнуват и се радват. Грабнах фланелката и се включих в празненствата. Танците и песните продължиха с часове. Феновете дори палеха факли и димки. Никога не съм виждал нещо подобно.
Половин час по-късно у нас пристигна Леонардо и дълго говорихме за развоя на събитията.
Изобщо не съжалявам за избора си. Очевидно е, че всеки допуска грешки, но някои хора цял живот се чудят "ами ако бях направил така, вместо така..." без дори да достигнат до някакво заключение дали са постъпили правилно, или не. Доволен съм от начина, по който се разви животът ми и кариерата ми нататък.
Щастлив съм със себе си и с личността, която представлявам - както професионално, така и в личен план. А решенията, които взех, помогнаха за изграждането на характера ми.
Горд съм от това, което научих в Италия, Испания и Щатите. Всеки момент бе важен. Всеки момент бе стъпка към мястото, на което съм в момента.
Когато напуснах Милан няколко месеца по-късно, отидох в Реал Мадрид, за да сбъдна мечтата си.
Тук нещата бяха много по-лесни. Винаги съм знаел, че ако си тръгна от "Сан Сиро", ще е да заиграя за Реал. Животът поднася изненади, а отказът ми да премина в Сити е доказателство, че парите никога не са били приоритетни за моите решения.
След като им казах "не", знаех, че през юни и юли ще има нови оферти.
Милан бе открехнал вратата, а аз започнах да се замислям. Бях наясно със себе си, че ако Реал покаже интерес, съм готов да тръгна към Мадрид.
Поглеждайки назад, нямам съмнение, че да играя във Висшата лига щеше да е фантастично изживяване. Вече съм на 35 и е по-лесно да го кажа. Наясно съм как се разви кариерата ми и какви са последиците от моите решения.
Но не значи, че съжалявам за нещо. Горд съм от това, което постигнах.
Все пак, ако нещата можеха да се планират предварително, на даден етап бих отишъл в Премиършип.
Изводът от всичко това е, че когато човек взима най-важните решения, трябва да е спокоен и да е открил душевния си мир. А когато татко ми звънна, тъкмо го бях открил и казах "не".
