Високо в Алпите, на близо 2500 метра над морското равнище, се намира проходът Сан Бернар, който свързва Северна Италия с Швейцария.
Дългият близо 75 км път днес е асфалтиран и затворен през зимата - от октомври до май - заради бруталните зимни условия в планината.
Проходът обаче се използва от древността като начин за прекосяване на тази част на Алпите, въпреки високата цена за преминаването му през зимата - снегът стига до 10 метра, температурите - минус 30, а районът е лавиноопасен.
Смята се, че още от римско време в най-високата част на пътя - в днешна Швейцария, е имало някаква форма на спасителни отряди, които са живеели в околността, а работата им е била да осигуряват безопасността на преминаващите.
През 1049 г. августинският монах Бернар де Ментон основава манастир и заслон в най-високата част на прохода, за да помага за безопасното преминаване на пътниците. Постепенно започват да се обучават и спасители. Няколко века по-късно на вече канонизирания Свети Бернар е кръстен опасният проход, а след това и породата кучета, която монасите започват да развъждат - санбернари.
Първите данни за породата, която произхожда от местните овчарски кучета и има гени на мастиф, са от края на XVII век. Към този момент санбернарите са по-малки от днешните - с размер на немска овчарка, с къса кафяво-червеникава козина и по-дълга опашка.
Санбернарът е работно куче и първоначално задачата му е на пазач в приют и манастира, а не да издирва и спасява хора от лавините или загубили се пътници.
Постепенно обаче кучетата започват да придружават слугите, които помагат на пътниците през прохода - с широкия си гръден кош кучетата пробиват пъртината за хората отзад.
Слугите бързо забелязват изключителното обоняние и усет за ориентация на породата и способността на кучетата да откриват хора, затрупани дълбоко под снега. Така хората започват да пращат животните да търсят изгубени или ранени пътници.
По това време породата още не се нарича санбернар - до последните десетилетия на XIX век е наричана по различни начини, включително свети кучета, алпийски мастиф, планински кучета и т.н.
Нещо повече - монасите не са тренирали кучетата за спасители - обикновено кутретата се учели от по-възрастните животни.
Те са били пращани в групи от по 2 или 3 на спасителни мисии около 200 години. Често са търсели и откривали затрупани от снега пътници, изравяли са снега, като едно от кучетата е лягало върху пострадалия и е започвало да го ближе, за да го стопли.
Другото се е връщало към приюта, за да извести монасите, че има пострадал човек.
Историята дори гласи, че когато 250 000-а армия на Наполеон прекосява прохода Сан Бернар между 1790 и 1810 г., нито един от войниците не става жертва на бялата смърт, благодарение на кучетата-спасители.
От историите на войниците тръгва и славата на животните в Европа, която постепенно ги превръща в символ на кучето-спасител.
И макар днес санбернарите да се изобразяват задължително с буренце коняк, прикрепено към нашийниците им - за да се стоплят измръзналите пострадали, няма исторически данни животните да са носели алкохол, това не е потвърдено и от монасите в Сан Бернар.
Легендата вероятно идва от картина от 1820 г., на която куче с буренце реанимира пострадал пътник, нарисувана от художника Едуин Ландзеер.
Едно от най-легендарните животни от тази порода е Бари, живял в началото на XIX век. Смята се, че кучето е спасило над 40 души в опасния планински проход.
То има паметник в Париж, а тялото му е препарирано и се намира в Музея за естествена история в Берн.
Именно останките на Бари показват колко различни са били първите санбернари от това, което днес смятаме за образец на породата. Първите кучета са по-малки и леки - 40-45 кг - в сравнение с настоящите от 54 до 81 кг.
Около Бари има много легенди. Една от най-красивите е за най-прочутото му спасяване - на малко момче, изпаднало в хипотермия и заспало в ледена дупка. Бари затопля детето като го ближе, след което го пренася на гръб в приюта. Детето оцелява и е върнато на родителите си.
Не е доказано дали историята е истинска или просто една от легендите за митичното куче. Отречена е обаче тъжната приказка за последната спасителна операция на Бари - че открива под снега войник и го затопля, а след като той се буди, убива кучето, защото го взема за вълк.
Историята е опровергана и се смята, че след 12 години служба Бари е заведен в Берн, за да изживее спокойно последните си години. След смъртта му тялото е предадено на музея по естествена история.
В чест на Бари винаги в манастира на прохода Сан Бернар е имало куче, което носи това име.
Традицията се спазва до 2004 г., когато монасите спират да развъждат породата и задачата е поета от фондация "Бари", кръстена на едноименния прочут санбернар.
Една от причините днешните санбернари да се различават доста от оригиналните кучета-спасители са и няколко тежки зими през второто десетилетие на XIX век, когато заради жестоки зимни бури и огромно количество лавини има прекалено много хора за спасяване, което води до смъртта и на много кучета.
Породата е почти на ръба на оцеляването и за възраждането ѝ се използват още няколко вида кучета, сред които нюфаундленд, както и други швейцарски планински породи.
Кръстоската с дългокосместия нюфаундленд се оказва грешка.
Монасите са смятали, че по-дългата козина ще помага на кучетата и ще ги предпазва в студа. Оказва се обаче обратното - тя замръзва. Тези кучета са раздадени на хората от околните долини, тъй като не могат да служат като спасители.
Най-странното е, че санбернарите получават официално настоящото си име едва през 1880 г. - от швейцарския киноложки клуб.
Смята се, че до края на XIX, когато санбернарите са активно на служба, те са спасили над 2000 души, а последният документиран случай е с почти замръзнало 12-годишно момче, паднало в ледена пукнатина.
И въпреки че за помощ на пострадалите на прохода Сан Бернар отдавна се използват хеликоптери, санбернарът си остава националното куче на Швейцария и до днес.
