Тъй върви светът

Краят на годината, традиционният момент за равносметки и прогнози. Последното, поне в света на политиката и икономиката, е доста безсмислено занимание, като изключим удоволствието от хазартния момент или добрата литература. Вижте това:

"Муамар Кадафи държи властта от 40 години и със сигурност ще завърши 41-та. Потискайки опонентите и отслабвайки конкурентите си, той е премахнал всички по-съществени заплахи за управлението си; единственият достоверен приемник е синът му Сейф ал Ислам. Но наследяването няма да се случи през 2011 г."

Това е написано в края на 2010 г. в лъскавото списание "Светът през 2011 година", издадено от прочутите The Economist. Да напомня ли какво се случи на Кадафи? Впрочем същото издание, което има зад гърба си компания с оборот стотици милиони долари и самостоятелен отдел за глобални анализи, допусна още редица грешки в прогнозите.

Няма да ги изреждам, само ще отбележа, че цената на петрола брент през 2011 г. се очакваше да е средно $76, докато през отминаващата година само веднъж - и то за много кратко, черното злато слезе под $100 за барел. Горко му, който е повярвал и е заложил пари.

С тези примери искам да покажа, че евангелската препоръка да не си правим чак толкова мащабни планове за бъдещето днес е по-уместна от всякога.

Сигурно е, че ще умрем

Много са икономистите, които са обръщали внимание на това, че на дългосрочните прогнози им липсва познавателна стойност. Може би най-прочута е репликата на Джон Кейнс: "В дългосрочен период всички ще сме мъртви".

Наскоро германски учени отново посъветваха предприятията да не се занимават с планиране за срок над 5 години, тъй като е просто безсмислено. Но, разбира се, неотслабваща е и другата партия: хората, които смятат, че могат да предвидят всичко, да се предпазят и да спечелят от прогнозите си, особено от краткосрочните.

Струва ми се, че българската народопсихология се ориентира към втория полюс: на предвиждащите, планиращите, всезнайковците - както за бъдещето, така и за миналото.

Отказът от планиране и предсказване сякаш е характерен за народи, по-скромни и философски ориентирани от нашия. Българските мъдреци ни провокират: "Ха сега иди да кажеш дали нещо е за добро или за лошо". Но българинът пак предпочита да очаква нещо конкретно от бъдещето - за да може да си трепери или потрива ръце на воля.

Да, наистина, човешко е, но въпреки това не е безобидно. Вредните моменти от всезнайството се проявяват например на избори: българинът не гласува по съвест или заради идеология, а налучвайки със седмото си чувство печелившия. Нещо като изборно тото - да уцели къде ще отидат многото гласове; да не даде глас за някой, който няма да спечели.

Бъдещето на пълния хладилник

Но щом при сегашния взрив на непостоянство на пазарите и в политиката е безсмислено да гледаме напред, то къде да намерим ориентир, пътен знак за поведението си?

Опитът и преживяванията са нещо, което никой не може да ни отнеме. Скъпо и прескъпо платихме, за да получим нашите уроци. Затова най-сетне нека разберем що за хора сме, да осъзнаем какво е нашето настояще, пък тогава има шанс и да заживеем по-добре в бъдещето.

Би следвало да разберем, че властта не ни тласка към светлото бъдеще на пълния хладилник. Откъдето и да го погледнем, оставаме най-бедната страна в Европейския съюз, по последни данни с 44% от покупателната сила на европееца (в това число на чеха, поляка и унгареца).

Добре е да знаем, че България е страната в света, където населението се топи най-бързо. Страната от Европейския съюз, където енергията се използва най-неефективно. И ако се противите на сравненията - една страна, в която половината момчета на 15 години не могат едновременно да четат и да мислят. Последното тук го пиша за пети път.

Резултатите на изборите - единствената реалност

Не само че не можем да знаем какво ще ни се случи в бъдеще, но не можем и да сме сигурни какво ни се случва в настоящия момент.

Това пък го пиша, защото износът от България за Европейския съюз през октомври е за над 2 млрд. лв., тоест октомври, в разгара на дълговата криза на еврозоната, е един от седемте най-силни месеца за износа в българската стопанска история.

Но правителството решително не се съобразява с този факт и непосредствено след изборите се отметна от многобройните свои дадени преди изборите обещания, по причина защото имало риск за икономиката ни във връзка със свиването на този пуст български износ (две трети от който се осъществява от чуждестранни компании).

Как сега да разберем какво точно ни се случва: дали правителствената икономическа политика жъне успехи, или предвидливите ни политици са надушили отдалеч бедата и ни съветват да внимаваме? Или сигурно и двете? - и заспалите мозъци отплуват в страната на мечтите по пълните хладилници.

Страна с древна и непозната история

Това че бъдещето и настоящето ни са неизвестни е не повече учудващо от факта, че миналото на народа ни е тъма.

Мимоходом ще отбележа, че колкото по-изостанал мисловно е един народ, толкова по-гръмки претенции има той за значимостта си в миналото. Т.нар. Република Македония го доказва най-добре. Но ние, българите, не им отстъпваме чак толкова много.

Не знам кое е по-възмутително: българските нереални исторически претенции или старателното премълчаване на обективните ни заслуги от чужденците. Очевидно е, че нямаме цивилизационни съюзници: в руско училище през 1986 г. учих, че "славянската азбука" е създадена от Ленин.

В британските исторически атласи Първата и Втората българска държава са по-скоро досадна подробност, отколкото исторически фактор. Но най-силно ме възмущава и плаши пропагандата, която определя прабългарите като "полуномади от тюркски произход".

Това незачитане на българската история по света все пак не бива да ни учудва, предвид съвременното състояние на българската държава - и то не толкова в икономически, а в организационен и културен план.

Как можем да се сърдим на турци, британци и руснаци, че асимилират историята ни, когато Националният ни исторически музей е в подобно състояние? Да оставим настрана въпросът за цената на билета. НИМ не просто е извън град София, той е трудно достъпен - при все приказки за културен и даже религиозен туризъм.

Безконечните ремонти на столичните павета доведоха дотам, че единствената линия от градския транспорт, свързваща центъра на столицата с музея, беше закрита за почти половин година. Е, все ще се научат да се прекачват по софийските автобуси чужденците. Включително за такива неща става дума, когато коментираме българския „организационен и културен план".

Сам - само там, където и царят ходи сам

Можем като цяло да спрем да вярваме на прогнозите, но и няма особен смисъл да се усъмним в предвижданията на анализаторите на италианската банка UniCredit, според които и догодина българинът ще остане най-зле платеният европейски работник.

С около 3% ще се вдигнат заплатите - точно с колкото да компенсират инфлацията. Брутното месечно възнаграждение в България през 2012 г. ще е средно 360 евро, смятат икономистите.

Тоест, ако не мислим, че с 2012 г. ще дойде краят на света, или пък че вече няма да смятаме в евро, догодина в материален план в живота на българина не би трябвало да настъпи сериозна промяна. Ни напред, ни назад. Парите ни ще са същите, само ще бачкаме повече за тях.

700 лева бруто сякаш не са особено много. Тогава пак ли да се спасим поединично? Сякаш тази наша първосигнална стратегия не работи особено добре в днешния свят. Има и по-добра идея; тя може и да не доведе до незабавно увеличаване съдържанието на хладилника, но поне има смисъл.

Ние не вярваме, че България трябва да бъде закрита. "По-малко държава" е нещо добро само тогава, когато държавата е лоша. Добре ще е, ако през 2012 г. се опълчим по-остро, ако и мирно, на лъжливите доктрини и техните проводници, тъпчещи човешкото достойнство, обиждащи понятието за културност, прехвърлящи върху нас бюджетните си провали и приватизиращи последните вкусни късове от изстиващата народна питка.

Като граждани и данъкоплатци ние имаме право на качествени обществени услуги: любезни чиновници, достъпни музеи, електронни формуляри, учтиви полицаи, улично осветление, бърза бърза помощ, здравословни публични медии. Справедлив съд. Чист въздух, чиста вода, чиста храна. Нека отстоим догодина по-активно тези наши последни останали човешки права.