Какъв е срокът на годност на една идея? По какво да разберa, че идеята вече е остаряла? Мога ли да рециклирам идеи?
Какъв е срокът на годност на един предприемач? Кога младият предприемач се превръща в стар? Може ли един предприемач да се рециклира?
Не, това не са мисли на един мъж на 40, който разсъждава върху превратностите на живота. Не са и мисли на продавач на идеи, който подрежда рафтовете в магазинчето си. Друга е причината да се замисля върху жизнения цикъл на една идея и нейната реализация. Но за това - след малко.
Като типичен представител на Поколението Хикс (Generation X), след промените през 90-те години аз се оказах в среда, за която не бях подготвен. Бяха ме обучили да бъда добър програмист, но социалистическата компютърна индустрия рухна заедно със заводите в Правец.
Нямах нито ден трудов стаж при социализма, но и не познавах нищо друго. Виждах, че се отварят много възможности за развиване на бизнес, но аз бях 22-годишен студент по информатика и не разбирах нищо от икономика. Разбирах от компютри и софтуер и трябваше много бързо да се пренастроя и да реша какво ще правя с живота си.
Възможните варианти бяха два - да продавам труда си като програмист на някоя чужда фирма, или да продавам резултатите от този труд, т.е. създадения от мен софтуер. Избрах обаче трети вариант. Хрумна ми, че мога да направя още една стъпка напред и да продавам не самия продукт, а ползите от него.
И така през 1993-а година написах софтуер за достъп до Интернет, който вървеше върху масово разпространените по онова време компютри под DOS (в текстов режим). На тази база създадохме един от най-големите Интернет доставчици BOL.BG.
Всяка идея обаче има срок на годност. В дебелите книги пише, че в днешно време средният живот на една компания е около 15 години. Действително през 2008 г. ние преценихме, че бизнесмоделът "ТНТМ" (Техническо и научно творчество на младежта) е изчерпан и продадохме компанията.
Нямаше да ви занимавам с моята лична история, ако такава не беше историята на цяло едно поколение предприемачи. Аз ги наричам "стари предприемачи".
Така се случи, че в момента съвпадат три събития:
Преминаха 15-те години актуалност на идеите, осъществени през 90-те години.
Дойде новата икономическа криза.
Поколението Хикс (Екс) се смени с поколението Игрек (Generation Y или Generation Next).
Парадоксът е, че съвпадането на тези три събития засега не води до нищо. "Новите" предприемачи кипят от енергия и идеи, а "старите" трескаво търсят нови идеи в които да насочат усилията си. В момента почти няма фирма, създадена през 90-те, която да не изпаднала в "криза на средната възраст".
Повечето бизнеси, създадени по онова време, в момента не знаят какво да правят и как да продължат напред. Една част от старите мениджъри трескаво се борят за оцеляване, а друга част излизат от бизнеса. Тези от тях, които излизат с печалба (например като продадат компаниите си), се оплакват, че "младите" нямат добри проекти, в които да си заслужава да се инвестира. Младите пък се оплакват, че не срещат подкрепа.
За всеки парадокс си има някаква причина. Моята хипотеза е, че причините за това търсенето и предлагането на идеи да не се срещат, са две. Едната се нарича "риск", а другата - "доверие".
Стив Джобс казва, че човек не може да свърже точките, гледайки напред във времето. Може да ги свърже само със задна дата. Като се обръщаш назад, можеш да свържеш в логическа последователност събитията, довели до резултата, който си постигнал. Но не можеш да отгатнеш какво трябва да се случи в бъдеще.
"Старите" предприемачи не осъзнават, че всъщност с всяко тяхно решение са поемали риск. Когато аз съм решавал, че няма да произвеждам софтуер, а ще предлагам телекомуникационни услуги, аз съм поел огромен риск. И тъй-като съм успял, решенията, които съм взел в миналото, ми се струват логични, а не рискови, каквито всъщност са били.
Когато оценяваме една нова идея, не трябва да се опитваме да отгатнем как ще се развие тя стъпка по стъпка. Трябва само да оценим какъв е шансът тя да успее и да не очакваме този шанс да е 100%. Който не играе - не печели.
През 90-те години за стартиращия бизнес нямаше институционална подкрепа. Банките не отпускаха кредити, венчърни капиталисти нямаше. Изключвам "финансирането" с куфарчета и източването на банките, защото от този "бизнес" не разбирам и не го познавам. Малките бизнеси тогава започваха с лични средства, с приятели и роднини.
Днес този модел не може да се повтори. Малко вероятно е някой да успее сам да си реализира идеята. Нещо повече - смятам, че дори е малко вероятно "старите" предприемачи да са в състояние още дълго да поддържат сами бизнесмоделите си и рано или късно ще трябва да се разделят със самостоятелността си.
Трябва да се научим да оценяваме не само идеите и бизнесплановете, а хората, които са техни носители.
Трябва да се научим да се доверяваме и да се сдружаваме. Ние, българите, не сме много добри в това, но нямаме кой знае какъв избор. Сами не можем.
В крайна сметка клишето, че хората са най-ценният актив, е вярно. Но активът на "старите" мениджъри не е в това, че са имали добра идея, тъй като е малко вероятно да успеят да рециклират стария си успех и да използват повторно същите хрумвания.
Спечелените пари също не са кой знае колко ценни, защото пари има и в банките. Стартиращите предприемачи, а защо не и зациклилите "стари", нямат нужда толкова от инвеститор, колкото от някой, който да им бъде партньор, който да им помага в развитието на бизнеса.
И ако идеите имат кратък срок на годност, то натрупаните през годините мениджърски умения са актив, който трябва да се рециклира и да се използва повторно. Мениджърите с един успешен проект зад гърба си не трябва да бързат да се пенсионират, нито да търсят някой нов изключителен проект, в който да участват като инвеститори, а трябва да продължат да правят това, което умеят - да развиват бизнес, пък било той и нечий чужд. Така ще са най-полезни и за себе си, и за другите.
