Илюзия и истина

Ако политиците се ръководеха от дългосрочния просветен интерес на нацията и хората, раят вече щеше да е слязъл на земята. На практика земята тъне в мизерия и това днес се дължи единствено на факта, че политиците следват своите себични, често низки интереси и цели. Но политиците през годините са се научили умело да използват лостовете на пропагандата, така че не само да оправдават своите действия, но и да намират подкрепа сред хората, пленявайки умовете им в мрежите на своите лъжи.

Тези думи са парафраза на късните размишления на Олдъс Хъксли, големият писател и мислител. Те са написани преди повече от 50 години и времето е затвърдило правотата им. Намираме се в сърцето на пропагандна машина и малцина се освобождават от масовата хипноза. Стремежът към независимост от системата е път, който също е осеян с клопките на заблуди, процъфтяващи в малки лъжливи общности или в клетката на самотната подозрителност, виждаща във всяка ябълка отровна конспирация.

През иглено ухо...

През иглено ухо минава пътят на човека, който се бори да остане адекватен в днешния свят. Свидетелства за манипулативна пропаганда валят около нас ежедневно, като противоречията между политическите речи и реалността вече трудно могат да се скрият. А сякаш и прикриването им вече не е от такава важност - рецепторите за истина са притъпени у хората.

Ще изредя само някои от неволните разкрития, които направих за последните седмици. Президентът на Чили Себастиан Пинера, с лице на снимките внушаващо уважение, говори от страниците на най-новото издание на The Economist "Светът през 2011 г.": "Мисията ни през 2011 г. е да променим историята - към по-добро... (Уау!) Ще градим върху три колони: политическа - с участието на гражданите в управлението на страната; икономическа - със социална пазарна икономика, отворена към света и вярваща в индивидуалните свободи; социална - със силна държава, която ефективно се бори с бедността и води до по-голямо равенство и равни възможности".

Междувременно чилийската полиция вчера смаза с бой, сълзотворен газ и гумени куршуми съпротивата на местните жители на Великденския остров, които решиха да се противопоставят на плановете на Чили за развитие на туризма и урбанизацията на техния дом, изземвайки земи и сгради от изстрадалите туземци.

Колко лошо нещо е...информацията

Шумотевицата около WikiLeaks вероятно до Нова година ще отшуми. Разкритията не казаха нещо особено ново, но реакцията на водещи, по принцип независими и авторитетни медии към изтичането на дипломатическата информация беше твърде интересна. В деня на скандала Deutsche Welle, ненадминато радио и прозорец на света към Германия, посвети половин час в програмата си, задействало цялата убеждаваща сила на звучния немски език: колко лошо е да се издава дипломатическа информация.

Глаголите плющяха като камшици в ушите и се почувствах като на площад в Мюнхен през 1933 г. Дни по-късно в любимия ми The New York Times прочетох: ужасно вредно е да се разкрива дипломатическа информация! Ако няма поверителност, няма да има сключени бизнес сделки. Без тайни нямаше да има мир по земята - нямаше бъде сключен и Версайският договор, отбелязал края на Първата световна война, ако преговорите не се водеха тайно...

Специално примерът с Версайския договор обаче надали беше най-удачно подбраният - както с оглед читателите от България, така и с оглед на тези, които са си задавали въпроса защо е избухнала Втората.

Втората война е апотеоз на пропагандата. Всички от една възраст нататък сме гледали съветски филми за войната. Аз обаче имам под ръка нещо доста по-екзотично. Попадна ми сноп български фашистки списания от 1941/42 година, много качествено списвани, силно въздействащи. Какво ни кара да мислим, че откритията на Гьобелс относно начините за контрол върху умовете на хората са забравени?

Впрочем Гьобелс се е хвалил, че методите му се базират на най-новите американски открития. Още преди войната в САЩ е работил институт за пропаганда, а с маркетинговите проучвания през 1950-те промиването на мозъци става сериозна наука.

Та във въпросните списания концепцията за глобализация е развита в напълно завършен вид. Те внушават: живеем в един свят, подчиняваме се на една сила и тя е носителка на прогрес. От това ще имаме много ползи - икономически, културни, туристически - само веднъж да победим врага и всичко ще е великолепно. Впрочем фашистите подробно пишат за разстрелите на полските офицери в Катин. Дали разкритията, които днес правят нашите борци срещу тоталитаризма, отиват по-далеч от тези антикварни броеве?

Различният от телевизорите свят

У нас пък в деня, в който, напук на всички операции на МВР беше пуснат от затвора д-р Алексей Петров, Европол пристигна по спешност, за да връчи дипломи на Борисов и Цветанов за борбата им с престъпността ("Впечатлен съм от личната ангажираност на премиера Бойко Борисов и министър Цветан Цветанов в борбата с организираната престъпност"). Това си го припомням едва ли не всеки път, когато се публикува нова серия обнадеждаващи статистики на БНБ, НСИ и Министерството на финансите.

Ако горните примери не са ви навели на някои размисли, и 33 други да изредя, ще е безсмислено. Живеем в свят, който е различен от онова, което се показва по телевизора. По-различен свят от данните на НСИ и полираните коментари в ежедневниците. Светът, в който живеем, е свят на зли сили. Свят толериращ безмозъчното, свят на контрола, страха и принудата. И сега внимавайте. Съпротивата директно срещу него е безсмислена, защото тази принуда е илюзорна. До голяма степен тя не е персонифицирана, а е следствие на институциите, които управляват живота ни.

Това е основната теза на Умберто Еко, когато в младите си бурни години пише ироничното есе „Да ударим в сърцето на държавата". Държавата няма контролен център, убеждава ни Еко. Властта, угнетението, страха и заплахата се стелят около нас като мъгла, създавана от нас самите, сгъстявана от нас самите.

Няма централно управление, което - като в повестта на Стругацки "Обитаемият Остров" - можем да взривим, за да спрем излъчването на пропаганда и контрол. Няма някой, когото можем да премахнем и животът да тръгне начисто и в щастливо русло. Властта е невронна мрежа, а не сърце.

Няколко десетилетия по-рано великият сънародник на Хъксли, Джон Кейнс, заявява по повод подозренията за глобален заговор на банките, уж довел до Голямата депресия: де да имаше заговор на банките! Де да бяха банките толкова предвидливи, организирани и способни за сътрудничество, че да се разберат за нещо толкова дългосрочно - казва Кейнс. Банките реагират първосигнално, но обичат да поддържат около себе си усещане за тайнственост - и затова никога няма да оспорят, че са се наговорили. Но случаят не е такъв. Банките действат хаотично.

Ще познаете и истината ще ви освободи

Тоест, ние сами създаваме условията за магията, която ни държи заспали. Като спящи красавици, ние сами сме си уболи пръста. Няма смисъл да чакаме принца. Някои се опитват - сред тях и авторът - сами да се освободят от заблудите. Но това не може да стане с тотално социално изключване, тъй като цялата човешка история е вътре в нас и ни предизвиква. Освобождението не може да дойде с бягство в чужбина или на село, защото докато не погледнеш проблема в лицето, ти продължаваш да тънеш в заблуди. А нерешеният проблем ще се завърне.

Пътят на освобождението, който е известен още на Томас Джеферсън и е познат от непокорни умове като Джон Кейнс, Олдъс Хъксли и Ноам Чомски, разбира се също от Карл Юнг и от много други, е в потъпкването на невежеството. Ще познаете истината и истината ще ви освободи - казва Евангелието.

Не е трудно, щом започнем да мислим: щом използваме умовете си и се ръководим от здравия си разум - който е в сърцата ни. Мисленето е процес: скоро ще разберем, че за да бъдем ние добре, трябва да са добре и тези около нас, а и онези малко по-далеч от нас. Мислейки ще разберем защо е добре да сме културни, а не само бабанки.

Защо е още по-добре да поддържаме здрав дух в здраво тяло. Мислейки ще разберем, че моралът не е „божието наказание за овцете", а онова, от което можем да черпим самоуважение. Ще се замислим за институциите - а оттам крачката до промяната е по-малка, отколкото от заблудата до мисълта.

Сещам се как като момче се срамувах, че съм много наивен: вероятно и заради приключенската литература, която четях; вътре в мен често си задавах въпроси - това достойно ли е, онова справедливо ли е, другото честно ли е? Но гледах да не показвам вътрешния си живот, защото ме вземаха на подбив. В зрелия соц тези противоречия действително звучаха наивно, колко повече по време на прехода.

Но сега сме в друг свят, в друго време - във времето тук и сега. Пораснахме; видяхме, че можем да имаме някои неща, които по-рано изглеждаха недостъпни. Някои отидоха на пътешествие в Хималаите, други държат собствен бизнес и като работодатели имат хора, които зависят от тях. Трети станаха писатели или журналисти. Инженери, учени, финансисти, барабанисти и китаристи, началници: пораснахме. А изглежда младежта днес стига по-бързо от нас до житейските изводи.

Затова може би си заслужава много от хората, които мислят, че имат адекватен поглед към света, вместо да засипват интернет форумите със злъчните си истини, да започнат да се изживяват и наяве като апостоли на истината. Започнете действително да убеждавате в истината, в която вярвате, хората около себе си.

Средният брой на социалните контакти в съвременния комуникационен свят е изчислен на около 125. Ако успеем да свалим превръзките на очите само на хората около себе си, мутро политиката и комунистическата поквара скоро ще станат невъзможни в нашата страна. Но по-важното, тръгнали по този път, истината ще стигне до нас самите. Защото опитвайки се да убедим някой според нас заблуден, виждаме колко струват собствените ни аргументи. Ако не искаме с право да ни се присмиват, няма да останем учители по лов на дракони. Не се берат добри плодове от лошо дърво и лоши плодове от добро дърво.

Противно на релативистите, за мен светът, в който живеем, е не само свят, какъвто желаем да видим, а и свят, какъвто си го направим. Знаете ли, една година пътувах с трамвай по булевард „Христо Ботев", покрай „Син Сити"; там е паметникът на Христо Ботев, а пред паметника една година наред лъщеше табела: "Тази градинка се поддържа с любезното съдействие на Син Сити". Който не знае, това е чалга дискотека, в превод означава „град на греха". Табелката закриваше надписа на Ботевия паметник, изпъкваше пред образа на поета и беше наистина чалга - в смисъл арогантна, поставена да възмущава и скандализира "нормалните".

Този, който ругае, но нищо не прави...

Виждах табелката от трамвая и започвах да ругая. Исках да скоча и да я счупя, но не го правех, за да не закъснея за работа. Един ден видях, че табелката е силно изкривена, сякаш дълго е била е блъскана с нещо тежко. След седмица табелката беше поправена. След месец беше демонтирана. Тогава кмет на София беше сегашният министър председател, когото - след Едвин Сугарев - съм склонен да заподозра в по-близки отношения с чалгата, отколкото би било приятно на правителствената пресслужба.

За мой срам, мисля, че този, който ругае, но нищо не прави, е по-лошият вариант на този, който нищо не прави, защото спи. Днес сякаш не говорихме за икономика, а за по-отвлечени неща. Но мисля, че имаме нещо съвсем реално и икономическо. Можем да започнем оттам, че градинката пред паметника на Ботев да не се нуждае от почистване.