Икономическите отношения в eврозоната приличат на магарета на мост. Като шофьори, насочили колите си право една срещу друга, правителствата предизвикват своите партньори да се уплашат първи и да се поддадат.
За съжаление, икономическото изследване на стратегическото поведение, известно като теория на игрите, предполага, че ако твърде много пъти разчиташ някой друг да отстъпи пръв, накрая ще разбиеш хипотетичния автомобил, който шофираш.
За да си изградим по-пълноценна представа за тази криза, да впишем ежедневните събития в еврозоната в една по-мащабна война за надмощие
Налице е продължително договаряне между по-платежоспособните държави като Германия, Холандия и Финландия и по-финансово зависимите членки, сред които най-вече са Гърция, Португалия и Испания.
Стабилните държави подпомагат фискално обременените, ала освен това се опитват да контролират техните разходи, дори и само за да ограничат потенциалната бъдеща необходимост от допълнителни финансови помощи.
Държавите и от двата фронта търсят по-изгодно положение в тези преговори, които често се извършват с посредничеството на институции като Европейската централна банка (ЕЦБ) и различни фондове за финансови помощи.
В подобни обстоятелства, кризисната ситуация в еврозоната може да продължи дълго време, без да помръдне нито към решение, нито към задълбочаване.
Когато изглежда, че ситуацията върви към подобрение, или когато проблемните държави получават повече помощи, се появява по-голямо отпускане в системата. Проблемните държави реагират, като се държат по-безотговорно и като резултат от това придвижват финансовата ситуация по-близо до пропастта за пореден път.
Например когато ЕЦБ обяви плановете си за монетизация на дълговете, испанското правителство изведнъж получи възможност за по-ниски лихви върху заемите, след което отказа да кандидатства за политически неизгодна спешна финансова помощ и пакет от мерки за икономии.
Когато пък ситуацията тръгне към влошаване, фискално стабилните държави започват да наливат повече помощи, както видяхме повторно да реагират при Гърция.
Очевидно е грешка да се реагира твърде остро на някои от шумно отразяваните в медиите събития в кризата на еврозоната
Добрите новини никога не са толкова добри, колкото изглеждат, а лошите новини често водят до адекватни и полезни реакции. Изглежда, че от десетки месеци насам чуваме, че съдбата на еврозоната ще бъде решена "скоро" и все пак драмата продължава.
За съжаление, дългосрочните решения изискват координирано споразумение между много нации от еврозоната и вероятно дори от целия ЕС. В това число влизат и значителни отписвания на дългове (както предлагат и от МВФ), бързи действия за по-добре интегрирани европейски банкови институции.
Наред с това - и общо съгласие Европейската централна банка безусловно да подкрепя проблемните дългови ценни книжа, без да се опитва да манипулира вътрешните политики на държавите-членки.
Може ли обаче всичко това да се случи на практика?
За сравнение, настоящата фискална каша в САЩ включва доста по-скромен брой участници - президента и двете камари на Конгреса. В Европа обаче, преговорите са много по-несигурни, защото в тях участват много нации, голяма част от които са управлявани от коалиционни правителства и при тях е налице сериозно разделение в политическите власти. А в случая на Испания и Белгия - и съществено етническо и лингвистично деление.
ЕС изпитва затруднения дори в провеждането на рутинните бюджетни преговори, части от които не засягат повече от 0.03% от БВП за целия ЕС.
От друга, по-оптимистична гледна точка, фактът, че пазарите не са успели сами да се справят с европейската криза - да кажем чрез мащабен отлив на капитали от по-затъналите държави - предполага, че по принцип наистина съществува решение, което дори може да влезе в сила.
Това не е особен повод за радост, ала предвид обстоятелствата, дори простото оцеляване е добра новина. Един особен лъч надежда идва от факта, че Испания и Гърция направиха някои промени в заплащането в държавния сектор, за да възстановят дългосрочната си конкурентоспособност.
Докато не се задейства по-мащабно решение обаче, системата остава застрашена от по-тежък и сериозен колапс
В каква форма може да се прояви този колапс? Представете си ситуация, в която по-стабилните държави се налага да отделят повече пари за помощи, или пък проблемните държави да правят по-сериозни финансови реформи, а най-вероятно и двете едновременно.
При все това вакуумът във властта и от двете страни, или пък гражданските бунтове срещу междунационални споразумения биха предотвратили извършването своевременно на тези стъпки. Тогава политическата парализа би се превърнала в предвестник на неизбежна катастрофа.
Кризата няма да бъде решена, докато редица правителства не вдигнат ръце и не обявят напълно прозрачно точно за каква част от нея ще платят - и колко. Подобни изявления след това ще трябва да бъдат потвърдени чрез избори. Това означава да се изпрати последоватлено и недвусмислено послание на другите държави и техните родни електорати и групи по интереси.
Дотогава магаретата ще продължат да си седят на моста, а рискът от финансова катастрофа ще продължи да бъде висок
За съжаление, правителствата на страните-членки на еврозоната - а и техните граждани - все още не са близо до приемане на тежкото финансово бреме, пред което трябва да се изправят.
А когато това бреме се струва несправедливо за като цяло невинните гласоподаватели, без значение коя от двете версии подкрепят, приемствеността става много по-сложно начинание.
И все пак не бива да забравяме, че съществува решение. По своята същност, изискваното опростяване на дългове е голяма сметка, която си стои на масата и чака да бъде платена. Никой не знае колко струва тя, ала изчисленията варират от стотици милиарди до трилиони долари.
Трябва само да се реши как да се раздели сметката между седналите на масата. Реалността обаче е следната: колкото повече изчакват ключовите играчи, толкова повече нараства и дължимата сума. И най-лошата новина от всички е, че тепърва предстои те да решат кой колко да плати.
